— Снощи Елън успя да се измъкне от лабораторията. В момента е извън карантинната зона и не ми вдига телефона.
— А ти искаш да знаеш дали сме се виждали?
Тя кимна.
— Пихме по едно, поговорихме си. После я качих в едно такси.
— Тя ни е нужна, Майкъл.
— Защо?
— Вече ти казах. Елън е един от най-големите умове на випуска ни.
— Не се подценявай.
— Не се подценявам. Завърших трета по успех в курса в Калифорнийския технически университет и в това отношение нямам никакви проблеми. Но все пак не съм Елън.
— Отиваше да прибере праха на сестра си. Това е всичко, което знам.
Моли не се хвана. Усетих как гневът й се надига в малкото пространство помежду ни. Нещата обещаваха да станат по-лоши.
— Сега аз имам един въпрос — рекох.
— Страхотно.
— Възможно ли е някой да е измъкнал „Тих тътен“ от лабораторията ви?
Очите й се заковаха в моите.
— Какво знаеш за „Тих тътен“?
— Елън ми разказа за него.
— Мамка му!
— Не отговори на въпроса ми.
— А какво ще кажеш, ако те пратя по дяволите?
— А ти какво ще кажеш, ако звънна на Рита Алварес и й подхвърля темата?
— Достатъчно! — отсече тя. В гласа й за пръв път се появи метална нотка. Чикагска стомана от най-чиста проба. Едва сега си дадох сметка кой движи нещата в „Лаборатории Си Ди Ей“ и накъде иска да ги насочи.
— Ако някой е успял да измъкне „Тих тътен“ от лабораторията, той отдавна щеше да се усети в Чикаго. Но това не се е случило.
— Елън ми обясни, че структурата на неговата ДНК е почти идентична с тази на патогена, предизвикал заразата.
— „Почти“ е ключовата дума. Съществуват десетки организми с близка генетична структура на тази, която наблюдаваме в Уест Сайд.
— Значи е съвпадение, така ли?
— Не е съвпадение. Просто различен клон от едно и също генетично дърво. Но в никакъв случай не е „Тих тътен“ или някое негово разклонение.
— Дали Елън ще се съгласи с теб?
— Разбира се. А сега ми кажи къде е тя!
— Не знам. Спомена, че ти е оставила и някаква възможна ваксина. Вярно ли е?
— Да.
— Какво чакаме тогава? Свикай пресконференция и стани герой!
— Мислиш, че това е целта, така ли?
Не отговорих.
— Това ли мислиш? — наведе се към мен Моли.
— Опитвам се да не го мисля.
— Моля те веднага да се свържеш с нас, в случай че Елън ти се обади — отсече Моли и побутна към мен папката. — А междувременно се заеми с уважаемия мистър Гилмор.
— Добре.
— Открий го, Майкъл. Успееш ли, ще се запознаеш с човека, който стои зад заразата.
Допих кафето си и наблюдавах как Моли се разтапя в утринната мъгла. Джиесемът ми изцвърча. Номерът ми беше непознат и затова не вдигнах.
Излязох навън и поех на юг по Плимът Роуд. Полицейските коли все още препречваха пресечката. Насочих се към една сребриста краун Виктория със затъмнени стъкла. Винс Родригес натисна бутона за отключване и аз се настаних до него.
— Ти ли отговаряш за това? — попитах.
— Всеки стрелец ще се замисли, когато види толкова ченгета на едно място.
— Благодаря ти за помощта.
— За нищо. Моли Карълтън току-що мина от тук.
— Знам.
— Искаш ли да пуснем някой подире й?
— Не, остави я на мира.
— Добре. А ще ми кажеш ли кой проявява желание да ти надупчи задника?
— По-добре да не знаеш.
— По-добре да знам!
Беше прав. Поне от своя гледна точка. Разказах му за Куция.
— Казва се Робърт Крейн. С карта на Вътрешна сигурност. Предложих му ранно пенсиониране и той с удоволствие прие.
— Може би трябваше да му видиш сметката.
— Ти така ли би постъпил на мое място?
— Не, ама звучи добре.
— Някой във Вашингтон става нервен, Винс.
— Защото нямат представа колко малко знаеш.
— Не е точно така — отвърнах аз, извадих папката на Гилмор и му я подхвърлих. — Моли е успяла да свали ДНК проба от угарката, която й дадох. Бивш оперативен агент на ЦРУ.
Очите на Родригес пробягаха по доклада, лицето му светна.
— Даде ми и един адрес — добавих аз и вдигнах с два пръста листчето, което получих от Моли. — По нейно мнение той може би е там и в момента.
— Мамка му! — подсвирна Родригес.
— Мамка му я — кимнах аз.
Адресът, който ми бе дала Моли, се оказа малък склад в индустриалната зона, разположена северозападно от града. Вече втора година в нея не се развиваше никаква дейност — факт, който свидетелстваше за скорошна промяна на статута и евентуалното й преминаване в ръцете на поредния „добросъвестен инвеститор“.
Родригес изрази желание да ме придружи, но и двамата си давахме сметка, че е по-добре да не го прави. Затова се появих на адреса сам и вкарах колата в безлюдния паркинг. Над главата ми се носеха тежки облаци, миришеше на дъжд. Пакетчето на Елън лежеше на съседната седалка. Отворих го и отново прочетох бележката вътре. Десет минути по-късно заключих колата и се отправих към склада.
Западната му страна представляваше сляпа стена от голи тухли. В южния край имаше товарна рампа с голям портал на колелца, в момента заключен с верига и катинар. До него се виждаше тясна врата, боядисана в зелено. Промъкнах се към нея и натиснах бравата. Беше заключена. Поколебах се дали да не пробвам уменията си на касоразбивач, но в крайна сметка просто изкъртих вратата с един добре премерен ритник.
