— Е, знаех как се борави с телефон.
— Но обаждането в затвора е по-различно.
— Знаех и как се изпраща писмо.
— Значи се чувстваш виновен за смъртта му?
— Чувствам се виновен, че така и не се сбогувах с него.
Елън посегна към празната чаша пред себе си. А аз изведнъж изпитах чувството, че двамата с нея се намираме в най-подходящото място на света. Въпреки хората, които не виждахме. Пиехме и пушехме, без да говорим. В мрака всеки проследяваше призраците у другия.
— Имаш ли подозрения кой стои зад всичко това? — попита тя.
— Само бегли идеи.
— Сред които и конкретни подозрения към мен, нали?
Поклатих глава.
— Какво ги прогони?
— Болката ти.
Тя понечи да се засмее, но не й стигна енергията. Вместо това измъкна някакво тънко пакетче и го сложи на масата.
— Това е за теб.
Огледах пакетчето. Кафява хартия, пристегната с черна панделка.
— Какво има вътре?
— Бележка, която трябва да прочетеш. А после прави със съдържанието каквото намериш за добре.
Понечих да развържа панделката, но тя ме спря.
— По-късно, Майкъл. След като си тръгна.
— Къде ще ходиш?
— Най-вероятно обратно при микроскопите си.
— Защо?
— Не знам. Може би да потърся и някои свои отговори.
— Ти нямаш вина.
В погледа й прочетох грозна насмешка. Помежду ни пробяга някаква тръпка.
— Това няма да свърши добре, нали? — попитах.
— А ти как мислиш? — Тя премести чашата си на два сантиметра към мен и добави: — Ще изпием ли по още едно?
— А ти ще ми кажеш ли какво те плаши?
— Още не.
— Добре. В такъв случай да пием по още едно.
Останахме в „Литъл Кингс Ликърс“ още час. Когато най-накрая си тръгнахме, аз огледах улицата, но не открих никаква следа от Куция. Толкова по-добре, казах си. Важното е той да не поеме по нашите следи. Тръгнахме към Стария град. И баровете бяха празни подобно на улиците. Все още отворените магазини бяха опразнени. Най-вече откъм храна, бутилирана вода, гумени ръкавици, дезинфектанти и, разбира се, предпазни маски. Някакъв мъж на средна възраст се беше опитал да изкупи всички памучни маски за уста от супермаркета „Уолгрийн“ на ъгъла на „Норт“ и „Уелс“, но друг клиент го застрелял на крачка от лексуса му и прибрал покупките.
Прекарахме си страхотно, наливайки се с алкохол до късно през нощта. После тръгнахме надолу по „Уелс“. Елън ме държеше за ръка и мълчеше. Покрай нас мина някакво такси. Страничното му стъкло се плъзна надолу. Шофьорът беше нахлузил розова маска. По погледа му личеше, че иска да се качим. Изпълнихме желанието му. Дадох му адреса на бутиковия хотел „Рафаел“, който се намираше отвъд Мичиган Авеню. Получихме стая 312 и поехме нагоре по стълбите. Тя ме целуна веднага след като вратата се затвори зад нас. Казах й да почака. Да легне на леглото и да затвори очи. Не след дълго дишането й стана равномерно, лицето й се отпусна.
Извадих бутилката, която бяхме купили по пътя, и седнах до прозореца. Димът от цигарата ми се изви нагоре, осветен от уличните лампи. Погледнах към улицата. Самотна фигура на мъж хлътна в насрещния вход. Остана само вятърът. Отпих една глътка и затворих очи. Представих си заразата, която неумолимо проникваше в кръвообращението на града. Тялото му вече беше необратимо обезобразено. С подута кожа и почернели от гангрената крайници. Скалпелите трябваше да бъдат наточени, за да отстранят излишното. Но само ако пациентът бе готов да плати цената.
Отворих очи тъкмо навреме, за да видя как мъжът излиза от отсрещния вход. Носеше дълго палто и влачеше левия си крак. Имах доста ясна представа за намеренията му. Въпросът беше защо. И кога.
Елън се раздвижи в съня си. Пакетчето, което ми беше дала, лежеше на шкафа. В един от баровете по пътя отново я бях попитал за съдържанието му, а тя отвърна, че е прощален подарък. После сложи пръст на устните ми и поръча по още едно питие. Пресегнах се и го отворих. Прочетох бележката и го пуснах в раницата си.
Докоснах я по рамото. Кожата й беше топла. Веднага отвори очи, сякаш ме беше очаквала.
— Колко време съм спала?
— Два часа. Хайде, заспивай пак.
— Като глупачка ли се държах?
— Не.
— Извинявай.
— Няма за какво.
Тя се надигна на лакът.
— Спомена, че си имаш приятелка.
— Споменах, че е сложно.
— Понякога е по-лесно, отколкото предполагаш.
— А понякога не е.
— Сигурен ли си?
Помислих си за Рейчъл. Подута, с натрошени кости. Натежала от спомени усмивка, отразена в очите й.
— Сигурен съм. Хайде, заспивай.
Тя докосна пръстите ми, обърна се по корем и заби нос във възглавницата. Две минути по-късно дишането й отново стана равномерно. Станах и тръгнах към шкафа. Откъснах празен лист от Библията с меки корици, надрасках няколко думи и го оставих така, че да го види. Редом с револвера й. Когато излязох в коридора, часът беше малко след три сутринта.
Имах две предимства на своя страна. Първо, той беше навън на студа, а аз не бях. Второ, той знаеше за мен, но не подозираше, че и аз знам за него.
