В деня, в който убих Гилмор, Моли ми звъня на мобилния пет пъти, после почти никой не ме потърси. Ако не броим кметството и Рейчъл. Не им вдигнах, разбира се. С изключение на едно повикване.
На втория ден ми сложиха лепенка на рамото. После подкарах колата чак до края на Лейк Шоър Драйв. Минах покрай „Шеридан“, прекосих Роджърс Парк и навлязох в „Евънстън“. Хората в северозападната част на града бяха повече от любезни. Аз знаех какво търся и го открих точно там, където очаквах. Отделът за гражданско състояние дори ми извади съответните копия.
На третия ден политиците свикаха пресконференцията си. Аз се появих в Гранд Парк малко след пет следобед. Очакванията бяха за около половин милион души, но се появиха почти три. Точно на мястото, на което Обама проведе празничния митинг в нощта, в която спечели изборите. На свечеряване тълпата утихна. Светнаха огромни екрани, на които се изписаха имената на жертвите. Усилен от тонколоните женски глас започна да ги чете едно по едно. След първите няколко се включи и тълпата, повтаряйки ги на глас. Хората ритмично се поклащаха наляво-надясно, изричайки в унес тази молитва на смъртта. Някои запалиха свещи, непознати се прегръщаха, бършейки сълзите си, други дори се смееха. И всичко това пред очите на целия свят.
Останах в периферията на тълпата, докато чух името на Тереза Джаксън, после се обърнах да си вървя. Младо момиче с репортерска карта на шията снимаше с портативна камера. Потупах я по рамото.
— Как се казвате?
— Миси Дейвис — отвърна тя и протегна ръка да поеме тетрадката на Маркъс Робинсън, която й подадох.
— Имате ли в редакцията човек, който отразява дейността на бандите? Някой над четирийсет?
Тя колебливо кимна.
— Предайте му тази тетрадка. Идва направо от Кейтаун. Нека отскочи до там и да огледа опожарените къщи. Най-вече вратите и прозорците.
— Вратите и прозорците?
— Да търси името, изписано на корицата.
Тръгнах си, преди тя да започне да задава нови въпроси или пък да грабне камерата си и да хукне. Може би нещо щеше да се получи. А може би не. Важното беше, че се отървах от поредната допълнителна версия по случая. И се почувствах добре.
На четвъртия ден отпивах от противно топлата „Бъдуайзър“ и скролирах лаптопа на Питър Гилмор, както и работния файл на Рита Алварес. Някъде към три часа слязох в бара. Там мъж с чаша бира пред себе си преглеждаше купчина видеокасети. Разменихме няколко думи, после качих касетите горе и ги пуснах. Легнах си в единайсет и спах до четири и половина сутринта. Събудих се в приятния хлад и изпуших една цигара. Улицата спеше дълбоко. После проведох първия телефонен разговор.
Кметът не беше доволен. Казах му, че въпросът е важен и трябва да поговорим. Насаме. Той отвърна, че денят му е адски натоварен. Речи, срещи с различни хора, идеи за възстановяването на града. Накрая прие да се видим на кафе в „Палас“.
Прекъснах линията и спрях очи на половин дузината бутилки евтина водка, подредени на рафта. После събрах вещите на човека, когото бях убил, и поех към Уест Сайд.
Ако някога сте искали да усетите атмосферата в картината на Едуард Хопър „Нощни птици“, бих ви предложил да опитате „Палас Грил“ на пресечката между „Медисън“ и „Лумис“ малко след пет сутринта. Две ченгета седяха в единия край на дългия бар. Едното беше дебело, а другото — още по-дебело. Пред тях имаше разтворени вестници, чинии с бъркани яйца и чаши кафе. Другият край беше зает от старец с дълго палто, който гледаше в голяма купа с овесена каша. Готвачът зад бара беше само кожа и кости. Стоеше на пост над празната скара в очакване на сутрешната навалица и малко празни приказки. Седнах на една маса в зона, която изглеждаше затворена за посетители. Кльощавият зад бара не ми обърна внимание и аз се принудих да отида при него да си поискам кафе. Той напълни чашата ми и изведнъж наостри уши като пойнтер, подушил дивеч. Не беше нужно да се обръщам, за да разбера кой е новият посетител.
Кметът се насочи право към масата, която бях избрал. Двете ченгета се спогледаха и побързаха да се измъкнат. Кльощавият почти разля кафето в скута ми и забърза да вземе поръчката на важния гост. Отпуснах им една минута да се разберат, а после отидох да седна при Уилсън.
— Харесва ли ви тук? — попитах.
— Отбивам се от време на време. Обикновено рано сутрин, още щом отворят. Благодаря ти, Лени.
Кльощавият плъзна на масата кафето на кмета и се разтопи в мазната мъгла. Уилсън сложи захар в кафето си и го разбърка.
— Някои хора извадиха късмет — рече. — С очите си видях как се справят полицаите на границата на карантинната зона.
— Трябва да са изкарали по някой и друг долар.
Кметът вдигна вежди, но отказа да коментира подмятането ми.
— Къде се беше скрил?
— Няма значение — отвърнах. — Как са нещата?
— Откъде да знам? — сви рамене кметът. — В един момент навсякъде се търкалят трупове, после всичко спира. Няма покойници, няма болни. Федералните вече съобщиха, че започват да свалят загражденията.
— Питате ли се как се случи всичко това?
— Нима мислиш, че съм станал кмет, задавайки тъпи въпроси?
