— Още когато стреляха по теб във влака, си зададох въпроса за твоята почтеност. Гилмор би трябвало да стреля по мен, но промени мишената си, и то без да се престарава. Дори и с бронежилетка ти е бил нужен доста кураж — това ти го признавам. Но когато се поразрових още малко, нещата започнаха да се изясняват. Вирусът беше дошъл от вашата лаборатория. Или от теб, или от Елън. Единствено вие двете сте били наясно за какво става въпрос. За мен оставаше да реша коя от вас е задвижила нещата.
— И ми подхвърли угарката?
— Приеми го като част от експеримента.
— И аз захапах въдицата, така ли?
— Точно така — кимнах и посочих лаптопа, който никой не искаше да погледне. — Гилмор е документирал своята част от операцията. Застраховка за в случай, че клиентът му започне да вдига пара.
Моли докосна лекичко няколко клавиша на компютъра си.
— А кой ще повярва на мистър Гилмор или на човека, който го е убил? — попита тя.
— Добър въпрос — кимнах аз и размахах пистолета си.
— Ние решително се нуждаем от адвокат — промълви Стодард, обръщайки се към някого извън стаята.
— Няма да ви трябва — озърнах се аз, после измъкнах една защитна маска и я нахлузих на главата си.
Извадих малък цилиндър от джоба си и им го показах.
— Какво е това? — попита Стодард с блеснали като фарове очи.
— Един от вашите продукти, Джон. Натискаш бутона и той разпръсква аерозолното си съдържание във въздуха. Зареден е с някакъв химикал, който действа доста бързо и със сигурност ще ви убие.
— Няма да го направиш! Това би било убийство!
— Всъщност изгарям от нетърпение да го направя.
— Те няма да ти позволят.
— Кои са те? — огледах се аз.
Стодард запърха с клепачи. Лицето му се обля в пот.
— Ще ви отнеме няколко минути — успокоих го аз. — Първо ще започнете да кашляте като при възпалено гърло.
Ръката на Стодард се стрелна нагоре и докосна гърлото. Моли стана и се насочи към тясното канапе в дъното. Отначало седна на него, а после полегна.
— Не ти ли е интересно, Моли?
— Нямам проблем с умирането, ако това имаш предвид.
Тя се обърна с лице към стената. Аз натиснах копчето на аерозола. Стодард се свлече на стола и започна да мърмори нещо.
— Какво има, Джон?
— Ще ти кажа всичко, което искаш.
Извадих една спринцовка от джоба си и му я показах.
— Разполагаш с двайсет минути, преди белите ти дробове да блокират. После вече ще бъде късно.
От ъгъла на лабораторията долетя кашлицата на Моли.
— Дай ми тази спринцовка! — извика Стодард.
— Първо да чуем историята ти.
— Всичко беше нейна идея, от начало до край! — извика Стодард и насочи пръст към канапето.
— Моли?
— Тя нае Гилмор. Плати му да разпространи патогена в момента, в който пропяха „канарчетата“. Така нещата щяха да изглеждат като терористична атака.
— Какво ще ми кажеш за самия вирус?
— Още преди година тя започна да работи върху модификациите на „тътена“. Действието му е ограничено до три-четири дни. Контролирано убийство, както ти спомена. Достатъчно да подплаши всяко правителство. А после щеше да демонстрира възможностите на Си Ди Ей за ликвидиране на кризата, осигурявайки безоблачно бъдеще за нашата компания. А и за цялата страна.
— А петстотинте мъртви?
— Те бяха цената, която трябваше да се плати. Фактически напълно поносима. А сега ми дай спринцовката!
— Не чух най-интересната част от тази история — поклатих глава аз.
— Какво още искаш?
— Бандите, Стодард. Искам да чуя всичко за бандите.
— Не знам нищо за никакви банди.
— Израснал си в Кейтаун, нали?
— Всички го знаят — сви рамене ученият.
Хвърлих на масата документите, които си бях извадил от „Нортуестърн“.
— През есента на две хиляди и четвърта си преподавал във вечерното училище „Келог“. Един от твоите ученици е бил Рей Сампсън. По-късно си станал негов съветник.
Не бях сигурен, че Стодард ме слуша, затова побутнах документите към него и извадих най-отгоре снимката на Рей Рей.
— Този човек беше главатар на „Четворките“ допреди седмица, когато беше убит.
— Е, и?
— Мисля, че сте работили заедно. Именно ти си му казал за заразата и си го снабдил с известно количество защитни маски. Искам да знам защо.
— Не знам за какво говориш.
— Вече усещаш ли как гърлото ти се подува? — попитах аз и погледнах часовника си.
— Моля те!
— Мога да чакам и цял ден.
Стодард огледа стаята. Видя само спуснатите щори на прозорците и гърба на Моли.
— Те бяха част от това — промърмори.
— „Четворките“ ли?
— Да.
— По какъв начин?
— От тях дойдоха парите, с които стартирах бизнеса.
— Станали са твои партньори, така ли?
— За началото на бизнеса се нуждаех от двайсет милиона долара. По онова време не можех да ги получа нито от банките, нито от дребните инвеститори, с които работех. Отговорът ми е „да“ — те действително ми предоставиха по-голямата част от началния капитал.
— А ти им препираше парите от дрогата, така ли?
— Разбира се.
— Продължавай.
— Си Ди Ей се разрастваше твърде бързо. В един момент вече нямаше как да прикривам наличието на мафиотските пари в бюджета на компанията. Рей го разбираше и искаше да остане незабележим. Но аз знаех, че това няма как да стане.
