Повествование, основано на данни.
Тялото на Джоуел Фагано дойде при нас с флашка в джоба, а на нея имаше софтуер, за който Луси твърдеше, че е способен на толкова мащабна измама, че да подкопае цялата банкова система на Съединените щати. Спомних си как тя каза, че целта била да се направи да изглежда така, че парите ти са си на мястото, и един ден да се събудиш и да установиш, че не ти е останало нищо. Казват ти, че си похарчил всичко, и като доказателство ти показват фактури, също генерирани от въпросния измамен софтуер.
Ами ако започне война и трябва да изключваме животоподдържащи системи, да взимаме решения на живот и смърт на базата на повествование, основано на данни?
Луси бе казала, че този термин бил модерен напоследък в тъмния интернет, където потребителите си говорели дали е възможно още да сме сигурни кое е реално. Как бихме могли да знаем на кое да се доверим в тези времена? Това притеснение не беше ново за мен. Никога не съм приемала нищо за надеждно, освен ако нямам емпирично доказателство. Такава е природата ми и така съм обучена. Гръцкият корен на думата „аутопсия“ означава „сам да видя“, да проверя, да пипна, да чуя, да помириша. Не можех да го правя в киберпространството и превръщането на всяка подробност от нашия живот и работа в електронни символи бе едновременно удобно и изключително опасно.
Технологиите за известно време правеха всичко по-добро, а сега изглеждаше, като че ли животът е направил пълен кръг обратно към средновековието. Дигиталната комуникация ме бе накарала да чувствам, че се движа по-бързо, дори когато губех надеждната навигация, с която съм родена. Собствените ми очи. Собствените ми уши. Собственото ми усещане за допир. Липсваха ми хартията и писалката. Липсваха ми разговорите лице в лице. Тревожех се: бяхме на път към сблъсък със съмнението и заблудата от галактически мащаб.
Ами ако накрая бъдем поставени в положение на пълно недоверие към всичко, управлявано от компютрите? Това включва медицински картони, обслужване на спешни случаи, кръвни групи, епикризи, професионални указатели, отпечатъци от пръсти, ДНК, парични преводи, финансова информация, досиета и дори лични текстови съобщения и имейли. Ами ако вече не можем да вярваме в нищо от това?
— Къде беше ти, когато леля ти е била простреляна на петнайсети юни? — Донахю безмилостно разпитваше Луси.
— Летях с хеликоптера си от Морис Каунти, Ню Джърси. Връщах се тук — каза тя.
— В колко часа беше нападението? — попита ме Донахю.
— Около три и петнайсет следобед.
— И точно в този час си била във въздуха? — обърна се тя пак към Луси.
— Дотогава хеликоптерът вече беше в хангара. Аз бях в колата си.
— Коя кола?
— Мисля, че в онзи ден бях с ферарито. Може да съм свършила някоя работа по пътя към вкъщи. Не помня какво съм правила минута по минута.
— Точно това, което не помниш, е проблемът — каза Донахю. — Джанет? Ти знаеш ли какво е правила Луси в онзи ден?
— Не я видях тогава. По това време нещата между нас не вървяха добре. Тя ме помоли да се изнеса и аз заминах при сестра ми във Вирджиния. — Очите на Джанет бяха насочени към Луси. — Натали беше в много лошо състояние. Болеше я. И беше изплашена. Така че бе подходящият момент да отида там и както се оказа, тя не изкара много дълго. — Тя извърна поглед, очите й бяха светнали от сълзи. — Но не напуснах дома си по хубава причина. Достатъчно е да кажа, че моментът беше тежък.
— Не исках Кари да те нарани — каза тихо Луси.
— Въпреки това тя го направи.
— Проблемите ти с Джанет и фактът, че е напуснала града, не са добри и за теб — каза Донахю на Луси. — Нямаш свидетел. Домашните проблеми сочат към личностна нестабилност, което също не ни помага. С твоите ресурси си могла да слезеш от хеликоптера, да се качиш веднага на частен реактивен самолет и да си във Форт Лодърдейл за два и половина, най-много три часа. — Правеше се на лошото ченге и изглеждаше, че й харесва. — Кажи ми, че това е физически невъзможно.
— Повече от възможно е с „Чесна“. С ветровете в онзи ден щях да стигна до Форт Лодърдейл за два часа.
— Значи това е уязвим момент, от който те ще се възползват — каза ми Донахю. — Ще отворят големи пробойни в алибито й, че не е била във Флорида, когато ти си била нападната. Ще кажат, че би могла да е там.
— Ами друго доказателство? — попитах Луси. — Ай пи адреси, телефонни разпечатки, записи на охранителните ти камери? Има ли нещо, което да докаже, че си била тук, в Конкорд, в къщата си? Разбирам, че Джанет не си е била у дома. Но нещо друго не може ли да потвърди, че си била тук?
— Знаеш колко съм добра в това да правя живота си непроследим.
— Толкова си добра, че си пожертвала възможността да имаш алиби, когато ти се наложи — каза Донахю.
— Обикновено не мисля за алибита.
— В този случай това е лошо.
— Не живея живот, който изисква алибита.
— Но живееш живот, който, изглежда, изисква да си покриваш следите, да си сигурна, че никой не знае къде си, кога и защо. — Сега вече Донахю бе започнала спаринг битка с нея.
— Да не би да питаш дали някой ме преследва?
