— Не питам това — каза Донахю. — Очевидно е, че ти мислиш така.
— Не мисля. Сигурна съм.
— Важното сега е, че твоите безкомпромисни мерки за прикриване на личното пространство правят моята работа трудна.
— Сигурна съм, че малко неща около мен не биха направили работата ти трудна.
— Твоите електронни комуникации никога не водят до реално място и не използваш истинското си име, ако решиш да летиш някъде, а не искаш да се знае. Права ли съм?
— Достатъчно близо си до истината.
— Много е трудно за шпионите да имат алибита — каза Донахю. — Надявам се, че си помислила за това, когато си започнала да живееш така наречения непроследим живот.
— Не съм шпионин — започна Луси следващия рунд на словесната битка.
— Живееш като шпионин — каза Донахю.
— Така съм се научила преди много време.
— Кари ли те научи?
— Бях в колежа, стажантка, тийнейджърка, когато я срещнах. Тя ме научи на много неща, но не толкова, колкото си приписва. Когато бях стажантка в Инженерното изследователско звено…
— Какво е това?
— Магазинът за играчки на ФБР, където се създават последните най-модерни технологии за следене, биометрика и очевидно управление на данни, сред които е и мрежата за изкуствен интелект, която аз направих в края на деветдесетте години. Тя беше изцяло мое дело, но Кари си приписа заслугите. Открадна ми работата.
— Което означава, че и двете сте способни да влезете в базите данни на ФБР. След като двете сте ги направили.
— Хипотетично — каза Луси. — Но ги направих най-вече аз, въпреки нейните лъжи за това.
— Двете сте били известно време близки. — Донахю не се интересуваше от никаква кражба на признание. — Докато ти не си разбрала коя и каква е тя.
— Може и така да се каже — съгласи се Луси и аз погледнах Джанет.
Зачудих се колко ли й е тежко да й напомнят, че Кари е била първата любов на Луси. Това, което казваше Кари във видеото, беше вярно и не съм сигурна, че Луси някога е обичала друг човек толкова много. Беше разбираемо. Първото влюбване е най-силното, най-интензивното, а когато започна стажа си в Инженерното изследователско звено, Луси беше емоционално незряла. Беше по-скоро като дванайсетгодишна и щеше да остане завинаги белязана от това, че менторът, към когото бе зачислена, се оказа после сред десетте най-издирвани от ФБР престъпници. Хрумна ми да попитам дали Кари е върната в този списък.
— Това е начин да разберем дали Бюрото приема съществуването й сериозно — обясних.
— Е, лоша новина. Не е в списъка — отговори Джанет. — От повече от два месеца знаят, че е била в Русия и Украйна през последните десет години и сега се е върнала в Съединените щати. Но официално не се издирва. Не е върната в нито един списък.
— Знаели са? — попита натъртено Донахю.
— И то от месеци, че се е върнала в САЩ.
— Знаели са?
— Знаят, че е свързана със серийни убийства и че се е опитала да убие доктор Скарпета — продължаваше да излага аргументите си Джанет и в дъното на съзнанието ми сякаш се запали слаба светлинка.
Погледнах внимателно Джанет, нейните намачкани избелели хирургически дрехи, мръсните й нокти, недоспалото лице. Очите й светеха. Спомних си колко потайна и какъв стоик можеше да бъде. И силна. Джанет бе много силна. Бе подмолно опасна като подводно течение, ако някой нагази в територии, в които не бива, или заплашва човек, когото обича.
Тя криеше нещо.
— Да, да, ФБР знаят това, което са им казали — заяви Донахю. — Но това не значи, че го приемат или му вярват, както отбелязахме. Честно казано, те най-вероятно не приемат, че Кари е отговорна за каквото и да било. С други думи, тя е мъртва от години и затова не е върната в списъка на най-издирваните престъпници, нито в някой друг списък.
— Съгласна съм — казах. — Това е обяснението защо не я търсят. Бюрото не я е регистрирало като бегълка. Не са поискали Интерпол да промени бюлетината й на издирване от черна на червена, от мъртва бегълка на жива и изключително опасна. Знам, защото периодично проверявам сайта на Интерпол и статусът й не е променен. И няма да се промени, докато ФБР не го поиска.
— С други думи, ФБР все още я третира като мъртва — каза Донахю.
— Да — отвърнах. — Което подкрепя теорията, че отказват да признаят съществуването й, защото последствията ще са значителни, може би такива, за каквито нямаме и представа.
— И сте я видели за последен път преди тринайсет години, когато сте мислели, че сте станали свидетели на смъртта й в катастрофа с хеликоптер. — Донахю отправи това към Луси и мен.
— Мислех си, че това е последният път, когато съм я видяла. — Отпих от кафето. — Оказа се, че тогава изобщо не съм я видяла.
— Това, което видяхме всъщност, бе хеликоптер, който падна в океана — уточни Луси.
— Ние? И двете ли го видяхте?
— Да — отвърнах. — Аз бях на лявата седалка. Луси бе на дясната и караше. Бяхме в нейния хеликоптер, когато видяхме другата машина, бял „Швайцер“, да се разбива в Атлантическия океан край брега на Северна Каролина.
— След като аз го свалих — поясни Луси. — Пилотът стреляше по мен. Отвърнах на стрелбата и хеликоптерът му се взриви. С леля Кей мислехме, че Кари е вътре.
