— Получавах имейл, че камерата е активирана. Работи на същия принцип като камерите за наблюдение на детегледачки. Само че в този случай камерите се включват с детектори на движение. При камерата на шнорхела това нямаше да върши работа. Щом си сложил шнорхела и си включил камерата, очевидно искаш да започнеш да записваш и ще продължиш да го правиш, докато не излезеш и не свалиш шнорхела. С други думи — каза ми Луси, — твоят шнорхел нямаше датчик за движение. А се включва и изключва като го слагаш и сваляш, така да се каже. Или записва всичко, или не записва.
— Когато е включила камерата преди два месеца — обади се Донахю, — ти получи ли имейл, за да гледаш случващото се в реално време?
— Не — каза Луси.
— Не?
Луси кимна.
— Защо? — попита Донахю.
— Защото съобщението е било отклонено. — Луси отново стана потайна и настъпи неловка тишина.
— Щом не разполагаш законно със записа — обадих се накрая тихо, — тогава предлагам да бъдем изключително предпазливи какво обсъждаме. — Погледнах Джанет.
— Мисля, че трябва да изляза. — Тя рязко стана от дивана.
— Картината струва колкото хиляда думи. — Луси плъзна телефона по-близо към мен, докато Джанет излизаше. — Необработено, немонтирано. Но се опитах да постигна по-добра резолюция.
— Как си го направила, щом нямаш записа? — попита Донахю.
— Не разполагам физически с него, така е — отвърна Луси, докато аз продължавах да мисля за скорошното й пътуване и за митничарите, претърсили самолета й. — Но това, което ще видите, е най-доброто.
— Начинът, по който го казваш, не вдъхва доверие. — Взех телефона и стартирах видеото.
Записът започваше на метър под повърхността на Атлантическия океан. Спомних си гигантската крачка, която направих от кърмата на яхтата. Преживях отново усещането от плисването на водата, студеното солено докосване до брадичката ми, докато се носех по вълните и после започнах да се спускам по въжето, дишах през шнорхела, а слънцето ми светеше в очите. Изглеждаше като рутинно гмуркане. Подводните мисии не бяха нови за мен. Ясно си спомнях, че нямах причина да се притеснявам.
Имах измамно усещане за сигурност. Спрях на пауза. Трябваше да помисля върху това дълго и усърдно.
— Какво има? — Усетих дъха на Донахю върху косата си, когато тя надникна над рамото ми.
— Чувствах се сигурна, а не е трябвало. Опитвам се да разбера защо. — Предната вечер бях видяла снимки от убийството на Боб Росадо в място за гмуркане, наречено Мерседес. Съпругата на конгресмена беше на кърмата на яхтата им и пиеше мартини, снимаше го, шегуваше се с него, докато той плаваше по повърхността. Той чакаше, за да започне да се спуска, когато куршум прониза тила му, а втори се заби в кислородната му бутилка и го завъртя във въздуха. Медноглавата змия.
Имах всички причини да подозирам, че Кари е била във Форт Лодърдейл. Долетяла е под фалшиво име със съучастника си по онова време, садистичния син на Росадо, деветнайсетгодишния Трой, сексуален насилник и пироман, последното чудовищно момче за развлечение на Кари. Знаех го тогава и въпреки това не се притеснявах.
Най-важното от всичко беше, че съзнанието ми не отчиташе, че тя би се интересувала от мен.
Защо?
Аз съм всичко друго, но не и небрежен човек, на когото му липсва наблюдателност. Защо съм се чувствала в безопасност?
Може би просто съм била в шок. Вечерта преди да отлетя за Флорида бях в Ню Джърси и току-що бях разбрала от Луси, че Кари не е мъртва, че е живяла в Русия и Украйна през последното десетилетие. След като проруският президент Виктор Янукович бе свален, Кари избягала и се върнала в Съединените щати. Под името Саша Сарин започнала да върши мръсна работа за конгресмена Росадо и да наглежда неговия объркан и все по-престъпен син Трой. Така че бях поразена и сигурно съм била в отрицание, когато съм научила всичко това. Може би затова не съм се притеснявала. Не знаех и затова се опитвах да си спомня всяка подробност, която можех.
Спомних си как плавах в ярката синя вода в слънчевия следобед, поклащах се на повърхността и чаках Бентън. Представих си го как скача от платформата, цопва, плава по вълните, усмихва се, дава ми знак, че всичко е наред, и аз му връщам същия знак. След това си сложих регулатора в устата, изпуснах въздуха и посегнах нагоре да включа миникамерата на шнорхела. Не се страхувах. Не се притеснявах. Кари току-що бе убила Боб Росадо. Или може би Трой беше виновен. Или може би Кари бе убила и Трой, вероятно на същото място на около километър и половина от брега, и въпреки това не се притеснявах.
Какво съм си мислела?
Отново пуснах записа и продължих да гледам видеото на малкия екран; звукът бе усилен докрай. Покрай шнорхела ми плаваха мехурчета. Докоснах въжето и тръгнах надолу по него, стиснах си носа, за да си отпуша ушите, слизах все по-надолу. От време на време се виждаха краката ми, плавниците ми, ръцете ми. Водата ставаше все по-тъмна, колкото по-дълбоко слизах. Бентън беше над мен, но аз не вдигах глава към него. Вниманието ми бе насочено право надолу, гледах натам през мехурчетата.
