Явно и той не спеше. Щеше да се изненада да чуе, че някой в Бейлова крепост беше заспал. Така де, защо да пропиляваш в сън последната си нощ на този свят?
— Приличат на следи от бич.
Той не отговори и Скара се замисли дали не беше отишла прекалено далеч този път. Нямаше представа какви са сега правилата между двама им, но започваше да осъзнава едно, че разголването на тялото ти пред някого не означава, че разголването на сърцето ще бъде по-леко. Всъщност правеше го още по-трудно.
Рейт повдигна леко рамене:
— Преди да започна да служа на Горм бях лош. После не бях достатъчно лош.
— Съжалявам — прошепна Скара. Съжаляваше, че е бил бичуван. Съжаляваше, че не знаеше какво повече да каже, освен че съжалява. Двамата с него бяха толкова различни, във всяко едно отношение. Не би трябвало да си пасват. Но когато тя прокарваше ръка на гърдите му, а той поставяше своята върху нея, пръстите им пасваха така добре, преплетени едни в други. А може би всяка човешка ръка би паснала добре, когато алтернативата ѝ е тази на Смърт.
— Какво правим? — прошепна той.
— Държим се за ръце.
— Сега да. Ами на сутринта?
— Не смятах, че си от хората, които се тревожат за утрешния ден. Това е една от причините да те харесвам.
— Утрешният ден винаги ми е изглеждал толкова далеч. Напоследък ми се струва толкова близо.
Истината бе, че Скара нямаше представа какво правеха, нито сега, нито какво щяха да правят на сутринта. Беше прекарала много време в мисли какво ще е усещането, ако го има. И нито една за това какво ще прави, когато най-после го има. Беше точно като онази мистериозна кутия-загадка, която емисарят от Каталия донесе като подарък на дядо ѝ. Отне ѝ четири дни да я отвори и когато най-после го направи, откри вътре друга кутия.
Въпреки топлината на Рейт, Скара потрепери.
— Мислиш ли, че Яркия Йълинг ще дойде през нощта? — прошепна тя в сцепеното му ухо.
— Не му е притрябвало да бърза. Мисля, че ще изчака до сутринта.
Скара си спомни как кръвта капеше от острието на меча на Йълинг в тъмната тронна зала на дядо ѝ и се притисна в гърба на Рейт.
— Крал Удил е мъртъв — прошепна тя. Изглеждаше като изкован от желязо, непобедим. Но Скара видя да го полагат блед и студен пред трона на Бейл.
— Смърт чака всички ни — каза Рейт. — Нужно е просто едно камъче и нито умения, нито слава могат да те спасят от нея.
Скара погледна към вратата. През рамката ѝ се процеждаше светлината на факлите. Там, отвън, трябваше да е силна. Трябваше да не показва страх и колебание. Но никой не може да бъде силен през цялото време.
— Обречени сме — прошепна тя.
Рейт най-после се обърна към Скара, но в тъмнината тя не виждаше почти нищо от лицето му, със същия успех можеше да си остане с гръб към нея. Виждаше само лекото сияние на прикованите му в нея очи и острия ръб на челюстта му. Той не проговори. Не отрече.
Скара въздъхна дълбоко:
— Пропуснах си шанса да скоча от кулата на Гудрун.
— Вярно, сега е доста по-ниска отпреди.
Тя постави ръка на гърдите му и прокара върха на пръстите си през редките, бледи косъмчета по тях.
— Предполагам, мога да скоча от някоя друга кула.
Той хвана ръката ѝ:
— Може би Синия Дженър ще успее да те измъкне оттук. Като преди.
— За да не спра да бягам до края на живота си? Кралица без кралство? Обект на подигравки?
— Не и за мен. Ти си може би най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми.
От малкото, което знаеше за него, животът му със сигурност е бил ужасен.
— А кое е второто най-хубаво нещо, това след мен?
Скара забеляза усмивката на устните му.
— Заешката яхния може би.
— Ласкател.
Усмивката му бавно се стопи.
— Може би Синия Дженър ще успее да измъкне и двама ни.
— Гудрун и конярчето започват нов живот, пасат козичките си край планински поток.
Той сви рамене:
— Аз обичам козите.
— Защото си приличате с тях. — Тя стисна ръката му и се вгледа в очите му. Трябва да му обясни защо не може да стане. Трябва да го обясни и на себе си, може би. — Аз съм кралица, без значение дали се чувствам такава или не. Не мога просто да бъда някой друг. Трябва да водя хората си. Да защитя Тровенланд. Кръвта на Бейл тече в жилите ми.
— Знам, казвала си ми го. — Той докосна леко с палец тънкия белег на дланта ѝ. — Искам да си остане там, където е.
— Аз също. Но баща ми умря, защитавайки това място. — Тя издърпа ръката си от неговата. — Няма да бягам.
— Знам. Хубаво е да си помечтаеш обаче. — Той изпъшка уморено и понечи да стане. — Ще си вървя.
Скара го хвана, дръпна го обратно, чу го да въздиша и изведнъж всяка съпротива у него се стопи. Харесваше ѝ властта, която имаше над него. Не тази на кралица над поданик. Просто нейната власт.
— Не искаш да останеш? — прошепна тя в ухото му.
— Не се сещам за друга кралица, в чието легло бих искал да съм повече. — Той се извърна към нея. — Е, кралица Лейтлин е невероятно красива жена… ау!
