Но продължаваха да напират през пробива. Сега бойните им викове се откроиха като клокоченето на поток над звънтенето в ушите на Рейт. Хукнаха към подножието на дървената стена и не спряха, когато мъжете на нея започнаха да ръгат надолу с копия, да хвърлят камъни по тях, да секат със секири. Продължиха да прииждат. Едни коленичиха и вдигнаха щитове на главите си, за да ги използват останалите като стъпала. Други просто се катереха по струпаните дървени предмети, които трябваше да минат за отбранителна стена. Ако не идваха с намеренията да го убият, Рейт сигурно щеше да се възхити на смелостта им.
Той затвори очи, натика дървеното трупче в устата си и го захапа, но този път опиянението от битката не го обзе като преди. Някога смяташе, че жаждата му за бой никога няма да бъде утолена. Явно най-после се беше наситил, но майка Война не спираше да пълни чашата му. Мислеше за Скара. За смеха ѝ. Реши, че си струва да се бие, било то само да го чуе отново. Отвори очи.
Воините на Върховния крал бяха навсякъде по стената, половината пътека на нея беше задръстена от борещи се тела. Един вдигна меч да замахне към Дженър и Рейт го фрасна отстрани по главата със секирата си. Шлемът му се вдлъбна и той се просна по гръб. Нечия ръка се вкопчи в парапета и Рейт я отсече с един замах на секирата, после стовари ръба на щита си в лицето на притежателя ѝ и той падна обратно зад стената.
Видя Дженър да облещва очи, извъртя се рязко и се озова срещу връхлитащ по пътеката едър нискоземец. Онзи вдигна с две ръце над глава огромната си секира. На гърдите му се поклащаше слънцето със седем лъча на Единствен бог. Понякога, изправен лице в лице с опасността, най-доброто решение е да хукнеш право към нея. И Рейт се хвърли към него. Дръжката на секирата го удари в рамото, но острието ѝ остана далеч зад гърба му, тежестта му я отскубна от ръцете на нискоземеца и тя изтрополи върху каменната настилка зад стената.
Двамата се вкопчиха, залитаха по пътеката на стената, ръмжаха един на друг в лицето. Рейт пусна секирата си, плъзна изгорената си ръка надолу и заопипва за дръжката на ножа си. Нискоземецът го удари с глава в челюстта и успя да отвори между двамата достатъчно място, за да замахне с юмрук. Но мястото се оказа достатъчно и Рейт да извади ножа от колана си.
Вярно, битката не му носеше радост като преди, но не смяташе да се даде просто така.
Свали рязко брадичка и юмрукът на нискоземеца попадна в челото му, вместо в носа, накъдето беше насочен. Беше научил номера още като дете, вършеше страхотна работа, когато се биеше с по-големите от него момчета. Ударът беше силен, изби от устата му дървеното трупче и ушите му писнаха още по-силно, но Рейт въпреки това чу как костите на онзи изпращяха при срещата с челото му. Той замахна и го наръга в корема. Върхът на острието на ножа не успя да пробие ризницата на нискоземеца, но ударът се оказа достатъчно силен, за да му изкара въздуха и той се преви о две. Мъжът посегна да хване Рейт със счупената си ръка, но той се отскубна от нея и го наръга отново. Ножът се заби до дръжката във врата на нискоземеца, точно под ухото.
Онзи остана силно изненадан от плисналата по светия знак на гърдите му кръв. Сигурно беше убеден в правотата на своя бог, своя крал и каузата му. В края на краищата всеки намира начин да изкара своята кауза за праведна. Но сега, докато залиташе заднешком, запушил с ръка разпрания си врат, осъзнаваше, че не праведният печели в битката, а онзи, който удари пръв и по-здраво.
Рейт приклекна, пъхна ръка между краката му, прехвърли го обратно зад стената и политайки надолу, той повлече със себе си друг напиращ нагоре воин. Двамата се строполиха в подножието на стената, вече осеяно с трупове на воините на Върховния крал. Сигурно и те са били убедени, че се бият на праведната страна.
Рейт се изправи на стената и се огледа. Дишаше тежко. Видя майка Ауд да влачи един ранен. Синия Дженър се бореше да освободи заплетения си в косата на един мъртвец меч. Видя Гром-гил-Горм да изхвърля от пътеката един от воините на Върховния крал с мощен замах на щита си. Първата вълна беше отблъсната от дървената стена, но през пробива идваше втора.
Тогава от елфическите стени отгоре полетя нещо и се запремята във въздуха. Огнените кълба накараха Рейт да извърне стреснат глава. Пламъците погълнаха струпаните нагъсто в пробива мъже. Усети топлината им по лицето си. Спомни си същата тази топлина в недрата на баща Земя. Въпреки звънтенето на ушите си, чу писъците.
Поредна глинена делва се пръсна на земята и избухна в огромно огнено кълбо. Воините на Върховния крал спряха, обърнаха се и хукнаха обратно през пробива. Всяка смелост има предел, без значение за колко праведен се смята притежателят ѝ. Гетландците ликуваха, ванстерландци подвикваха подигравателно, тровенландци крещяха тържествуващо. Мъжете скандираха имената на Удил, Гром-гил-Горм, дори това на кралица Скара. Рейт мълчеше. Знаеше, че скоро ще се върнат.
— Добре ли си? — чу да пита Синия Дженър.
