— Ъхъ — смотолеви Рейт, но истината беше, че му се повдигаше. От битки. Искаше само да се върне в леглото на Скара.
Труповете бяха навсякъде. Носеше се отвратителна миризма на горящо масло и изгоряло месо. Ранените пищяха за помощ, която не идваше отникъде. Прахолякът се уталожваше и на негово място идваше дим. И някъде иззад него, се чу един ясен, звънлив глас.
— Ха, на това казвам аз добро начало на деня! Поразкършихме стави, раздвижихме кръвта!
Нещо помръдна в пробива на стената. Оказа се врата. Единият ѝ ъгъл беше откъртен, а пантите ѝ още висяха от другата страна. Чуха се три почуквания и миловидното лице на Яркия Йълинг изникна отстрани.
— Ще е удобно ли да дойда да поговорим? Без да ме надупчите със стрели? — Той се усмихна с онази негова сладникава усмивка. — От това няма да излезе добра песен.
— Скара ще я пее с удоволствие въпреки всичко — промърмори Рейт и като се замисли, установи, че на драго сърце би ѝ припявал.
Но както винаги, Горм се интересуваше повече от слава.
— Приближи, Йълинг — каза той. — Ще те изслушаме.
— Много мило от ваша страна! — Първенецът на Върховния крал пусна вратата, тя се изпързаля надолу по димящата камара камъни, а той скочи чевръсто в осеяния с камъни, стрели и прахоляк ъгъл от двора на крепостта.
— Какво те води насам? — провикна се Удил. — Идваш да се предадеш ли? — Думите му предизвикаха смях по стената, но усмивката на Яркия Йълинг дори не посърна. Хората говореха, че почитал Смърт. Очевидно не изпитваше страх от среща с нея.
— Искам същото, каквото и в деня на пристигането си тук. Дошъл съм да се бия. — Йълинг извади меча си, хвана го под гарда на дръжката и докосна внимателно топката на края ѝ в горната си устна. — Ще излезе ли един от двама крале да изпита уменията си срещу моите?
По дървената стена плъзна тревожно мърморене. Удил извърна глава към Горм и повдигна многозначително вежда. Горм на свой ред повдигна вежда и продължи да върти замислено една от металните топки във веригата си. Накрая се прозя престорено и махна пренебрежително към Яркия Йълинг.
— Имам по-важни неща за правене. Сутрешното ми лайно няма да се изсере само.
Усмивката на Йълинг грейна още по-лъчезарна.
— Аа, значи ще трябва да почакаме да поставим на изпитание това твое прословуто пророчество. Поне докато воините ми не съборят тази стена от съчки. Ами ти, Железни кралю? Накъде бият твоите предпочитания. Към нощното гърне или боя с мечове?
Удил изгледа навъсено Йълинг. Достатъчно продължително, че нервният шепот по стената да премине във въодушевено бръщолевене. Дуел между двама толкова прославени воини се случваше веднъж в живота. Но кралят на Гетланд не бе от хората, които прибързват. Той погледна надолу към меча си, облиза кутре и изтри едно петънце от острието му.
— Мина доста време, откакто някой се осмели да излезе насреща ми. Навестих Торлби с надеждата за малко бой, но там освен жени и момчета, друго не беше останало за убиване.
Сега Удил се усмихна натъжено. Сякаш му се искаше да отвърне нещо различно, но знаеше, че отговорът може да е само един.
— От този камък на дръжката на меча ти ще излезе чудесна играчка за сина ми. Аз ще се бия с теб. — Той подаде меча си на Хъннан, покатери се някак сковано на парапета и слезе по стената.
— Най-добрата вест, която чувам от месец! — Йълинг заподскача весело като хлапе. — С дясната ръка ли искаш да държа меча, или с лявата?
— С която ще умреш по-бързо — отвърна Удил и улови във въздуха подхвърления му от стената меч. — Нападението ти ми прекъсна закуската. Чакат ме наденички, към които нямам търпение да се върна.
Йълинг завъртя меча в лявата си ръка, с такава лекота и така умело, както шивачът върти иглата:
— Възрастните хора са много придирчиви към храната си, както чувам.
И сякаш тази среща е била уреждана с години, двамата прославени воини запристъпяха бавно в кръг.
— Това ще влезе в песните — прошепна Дженър.
Рейт разкърши пръстите на ръката си:
— Вече не съм толкова по песните, както преди.
Йълинг нападна, бърз като змия. Острието на меча му описа ярка дъга и Рейт неволно потрепна, сякаш той трябваше да парира удара. Когато видя отново острието, осъзна, че щеше да е мъртъв.
Яркия Йълинг се извъртя с нечовешка бързина и мечът му описа ниска дъга. Но Удил беше готов. Стоманата на острието му изстърга в това на Йълинг, той отстъпи с лекота встрани и на свой ред атакува. Толкова светкавично, колкото се срещнаха, така и се отдръпнаха отново на разстояние. Йълинг се усмихна и разпери широко ръце. Удил гледаше навъсено, с отпуснат покрай крака си меч.
— Който и да победи — изграчи пресипнало Рейт, без да откъсва очи от двамата, — войната продължава.
— Ъхъ — промърмори Дженър, притваряйки очи при всяка размяна на удари. — Нито те, нито ние имаме друг избор.
Двамата се нахвърлиха отново един върху друг, последва светкавична размяна на удари, промушващи, сечащи, блокиращи и в следващия миг те отново пристъпяха бавно в кръг, подбирайки внимателно къде стъпват, заради пръснатите по земята камъни и натрошено дърво.
— И всичкото това за едната слава?
