Чувствах се дребен в леглото. И самотен. В нашето легло. Отчаяно желаех да усещам тялото на Лиза до моето, да мога да я прегърна и да потърся в нея ласка и кураж. С нея може би щях да мога да погледна смъртта в очите. Без нея… беше ми много трудно.
Поне щях да стана баща! Засмях се тихичко на себе си — с горчив, кух смях. Глупости! Та аз нямаше да преживея дори седмицата, камо ли девет месеца.
Станах и си налях чаша скоч. За момент уискито ме стопли и ме накара да се почувствам почти в безопасност. После излях остатъка в умивалника.
Напиване до несвяст не беше отговорът, от който се нуждаех. Ако исках да живея, ако държах детето ми да има баща, та макар и на хиляди мили от него, трябваше да направя нещо.
И то колкото можеше по-скоро!
29.
Рано на следващата сутрин си приготвих пътната чанта и извиках такси.
— За къде? — поинтересува се шофьорът. Беше индиец.
— Летище «Лоуган».
Нямаше големи задръствания и имах възможност да поглеждам назад през рамо по целия път. Не видях някой да ни следи, но можех ли да бъда сигурен? Скоро наближихме летището. Изкушавах се да наредя на шофьора да ме откара до терминала за заминаващи по международните линии и да взема първия полет за Лондон. В Англия щях да съм в безопасност — едва ли някой на три хиляди мили от мен щеше да ме възприема като сериозна заплаха.
Имах два избора: да избягам и да забравя за «Ревиър», «Био-уан» и Лиза. Или да изляза в нелегалност и да приема битката срещу неизвестните ми врагове, които и да бяха те. Едно нещо не можех да си позволя: да си седя в Бостън, докато някой не ме застреля.
Всъщност бях взел решението отдавна: не можех да избягам от Лиза.
Освен това нали паспортът ми бе в ръцете на заместник областната прокурорка.
Така че позволих на шофьора да ме остави пред терминала на заминаващите по вътрешни линии, огледах се за последен път, за да се уверя, че наистина никой не ме следи, и влязох в рент-а-кар офиса на «Херц». Наех обикновен бял форд. Дадоха ми ключовете, открих колата на паркинга, качих се в нея, излязох на шосе 128, карах до първата отбивка за почиване и влязох в паркинга. Не бях забелязал някой да ме следи. Първата кола след мен се появи едва след две минути, затова реших, че съм в безопасност.
Докато чаках в колата, отворих листа с имената на четирите клиники, специализирани в болестта на Алцхаймер. Извадих клетъчния си телефон и си издействах срещи в три от тях.
Първият лекар в списъка беше доктор Херман А. Недърбрук, преподавател в един от множеството малки университети, замърсяващи академичната атмосфера на Бостън. Кабинетът му беше в кампуса на малък център за медицински изследвания, носещ името на известен политик от Масачузетс, вече покойник.
Недърбрук гонеше шестдесетте, беше посивял и непълно незаинтересован, излъчващ съвсем откровено онзи малко уморен житейски цинизъм, който поразява престарелите колежански учители, а вероятно и членовете на академичната общност. Човекът все пак ме покани напълно вежливо в кабинета си и дори ми връчи готова чаша нескафе. Отблагодарих му се с една от моите визитки.
— Та кого представяте, господин Ейот? Не можах да разбера по телефона.
— «Ревиър Партнърс» е основен инвеститор в «Био-уан», които, както прекрасно знаете, провеждат клинични изпитания на «Неуроксил-5» — обещаващо лекарство срещу болестта на Алцхаймер. Изпитания, в които участвате и вие, предполагам?
— Точно така. Ние взехме участие на фаза две, така че бе повече от естествено да продължим и с фаза три. Но не съм сигурен, че мога да разговарям с вас за търговските аспекти на проблема. Мисля, че е най-добре да се обърнете към доктор Иневър.
— Моята загриженост е свързана с безопасността на лекарството.
— Да, споменахте това по телефона. Искам да ви уверя, че ние контролираме много внимателно състоянието на нашите пациенти на всички фази както от изпитанията, така и от развитието на болестта им.
— Не се съмнявам. Наблюдавали ли сте до момента негативни странични ефекти? — Знаех от доклада, който бях прочел, че за негативните ефекти следва да се съобщи в секундата, в която бъдат установени.
Недърбрук внимателно ме погледна — явно обмисляше дали трябва да отговори на въпроса ми. Накрая отиде до кантонерката и извади от нея папка.
— Да видим… Регистрирали сме тринайсет пациенти в изследването. През изтеклата около една година от началото на изпитанията сме наблюдавали два случая на негативно развитие: един от пациентите ни получи сърдечна атака, а вторият показва симптоми на развиващ се диабет. Но при възрастни хора това е напълно естествено. Засега всички са живи.
— Някакви индикации за инсулт?
— Инсулт? — Той погледа в папката. — Не, няма такова нещо.
— И нищо друго, което може да се разглежда като източник на загриженост?
— Ако имах основания за загриженост, повярвайте ми, веднага щях да уведомя «Био-уан».
— Разбира се, доктор Недърбрук. Благодаря, че ми отделихте от времето си.
