— Не знам. Фаза едно и фаза две на клиничните изпитания вероятно включват общо примерно стотина души. Много е възможно да не се забележи, ако става дума за няколко потърпевши. Точно затова се провежда и фаза три, при която лекарството се изпробва върху хиляди пациенти.
— Това правят сега, така ли?
— Да, трябва да завърши през март следващата година.
— Имаш ли някаква представа какви са междинните резултати досега?
— Ти майтапиш ли се? — изгледа ме изумено Кели. — Знае ги само Иневър. А според мен на този етап и той не би трябвало да ги знае.
Спомних си бележката в онова писмо, че изпитанията са двойно анонимни.
— Има ли начин да се разбере?
— Не — заяви Кели. Помълча и допълни: — Може би само ако лично отидеш и разговаряш с лекарите, които провеждат изпитанията.
— Би ли ми дала техния списък?
— В никакъв случай — отсече тя.
Бях разочарован. Сигурен бях, че Лиза е надушила нещо изключително важно, но не можех да си представя по какъв начин аз, при това без чужда помощ, бих могъл сам да пробия стената от секретност, обграждаща «Био-уан».
— Има може би нещо, което можеш да направиш — обади се Кели. — Почти съм сигурна, че отчетът от фаза две е публикуван в «Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин». Помня отзвука от него сред специалистите, когато излезе.
— И аз. Точно тогава акциите на «Био-уан» скочиха, нали така?
— Възможно е. Парите са по твоята специалност. Аз разбирам само от лекарства. — Гримасата ми, изглежда, бе забелязана от Кели, защото тя побърза да заглади хапливата си реплика. — Съжалявам. Мисълта ми беше, че е много вероятно в списанието да е публикуван и списъкът на лекарите, ангажирани във фаза две. Много от тях несъмнено ще участват и в последната трета фаза. Така можеш да научиш имената поне на няколко от тях.
— Благодаря, ще опитам. — Двамата започнахме да дояждаме храната си. Кели се разбърза, защото закъсняваше. — Как вървят нещата в «Бостън пептидс» без Лиза? — поинтересувах се аз.
— Ами липсва ни. ВР56 върви добре. Вече получаваме първите отзиви от доброволците. Изглежда, лекарството е безопасно, макар че май предизвиква потиснатост у някои хора.
— Потиснатост?
— Да, понижава нивото на серотонина в мозъка. Въздействието му е обратно на това на «Прозак».
_Потиснатост._
Лиза бе вземала ВР56.
Спомних си необичайната ѝ чувствителност около седмица след смъртта на Франк, бързината, с която избухваше в разговорите между двама ни, крайно нетипичната за нея нерационалност, постоянно мрачното ѝ настроение и най-вече пълната ми неспособност да ѝ помогна по някакъв начин. Биохимично индуцираната потиснатост, комбинирана с останалите източници на стрес, сигурно е била нещо ужасно. Нищо чудно, че тя не бе издържала и бе избягала.
— Какво има, Саймън?
Лиза ми бе казала, че не иска никой от колегите ѝ да разбере, че е вземала лекарството тайно от останалите. Не бях сигурен дали забраната да казвам се отнасяше и до Кели. Сметнах, че е правилно тя да реши дали да ѝ каже, или не.
— О… нищо, просто се бях замислил. Надявам се този ефект да не е достатъчно сериозен, за да спрат лекарството.
— Не, няма такава опасност — отговори Кели. — Има начини това да се заобиколи. Най-простият от тях е да се взема в комбинация с «Прозак». — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя. Моля те да изчакаш тук няколко минути преди и ти да си тръгнеш. Не искам никой да ни вижда заедно.
— Добре — съгласих се аз, преценявайки, че не е необходимо да ѝ казвам, че са ни наблюдавали през цялото време на разговора ни. — Тръгвай. И много ти благодаря.
Тя се усмихна и си тръгна.
Изчаках малко и на свой ред излязох на слънце. За да не губя време, завих на ъгъла и влязох в един бар, който често посещавах. Беше при моста пред бизнес школата, само че от страната на Кеймбридж. Опашката ми остана навън. Поръчах си бира и се замислих над казаното от Кели.
Значи Лиза е била потисната. Но не онази потиснатост, която е резултат от напрегната работа, печал по отишъл си близък или семейни недоразумения, а биохимично индуциран стрес, от който светът ти става съвсем черен. Като знаех останалите неприятности на Лиза, нямах никакво съмнение, че светът наистина ѝ се е виждал черен.
Тази новина ме накара да се почувствам малко по-добре. Сега, когато вече сигурно бе спряла да взема лекарството, имах по-добър шанс да я убедя да се върне при мен. Разбира се, само при положение, че докажех непричастността си в убийството на Франк.
Следващият основен въпрос бе имаше ли наистина проблем с «Неуроксил-5». Трябваше да призная, че имаше вероятност отговорът да е «не». Че отклоненията от очаквания показател са статистически пренебрежими и че Лиза се е заблудила по най-невинен и лесно обясним начин. Грешка, която може да се случи винаги и на всекиго. Добре, ако случаят бе такъв, тогава значи аз прахосвах време и усилия.
Ами ако Лиза бе права? Ако неуроксилът наистина бе виновен за повишаване броя на инсултите сред плъховете? Какво би означавало това?
