Последна сделка полностью

Само едно — че в този момент лекарството убиваше част от доброволците, които разчитаха да се излекуват. А това бе катастрофа. За болните от алцхаймер, за «Био-уан», за «Ревиър».

Не бях сигурен какво общо имат с тази катастрофа Франк и Джон. Франк по обясними причини нямаше вземане-даване с «Био-уан» — това бе първа грижа на Арт. Но Арт се бе изпуснал, че Франк му е задавал въпроси за «Био-уан» преди да умре. Освен това имаше и веществено доказателство: лентата с обаждането на Джон, когато той казваше, че има нещо около «Био-уан», което щяло да ми се стори интересно. Дали Джон не бе искал да ми каже, че «Неуроксил-5» е опасен?

Едно голямо «ако». Трябваше да намеря истинско и неоспоримо доказателство — в едната или другата посока. Допих бирата си и взех метрото за вкъщи.

Списание «Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин» се публикуваше в електронна форма и в Интернет. Доста бързо намерих интересуващата ме анотация на статията, за което ме бе информирала Кели. Наложи се да се обадя в редакцията на списанието, за да си поръчам пълния текст на доклада. Заглавието му беше «Контролиран тест с «Неуроксил-5» като средство за лечение на алцхаймер». Следваше внушителен списък от имена на участниците в авторския колектив, оглавяван от не кой да е, а от самия Томас И. Иневър. В доклада се излагаха резултатите от фаза две на клиничните изпитания върху избрани осемдесет и четири пациента, страдащи от болестта на Алцхаймер. Статистическата извадка бе твърде малка, за да позволи обобщаващи заключения, но обшият тон на доклада подсказваше, че резултатите следва да се възприемат като насърчителни. Оказваше се, че не съществуват значителни разлики в броя и степента на отрицателните ефекти между групата, приемала «Неуроксил-5», и другата, на която бяха давали плацебо. В края на статията бе приложен списък на шест клиники, взели участие в изследването, заедно с имената на ръководителите на екипите. Кели бе казала, че най-вероятно повечето от тези хора ще участват и в значително по-мащабната трета фаза.

След около час работа в Интернет разполагах с адресите на шестте клиники. Четири от тях бяха в Ню Ингланд, една в Илинойс и последната — във Флорида, без съмнение национален център по алцхаймер⁷. Вече беше пет следобед. Нямаше как — щях да посетя клиниките в Ню Ингланд на следващия ден.

Направих си чай и прибрах пристигналата поща. В по-голямата част бяха рекламни листовки и всякакви боклуци, но на един плик адресът бе написан на ръка. Нямаше как да сбъркам този почерк.

Почеркът на Лиза.

Седнах на дивана и внимателно разпечатах плика. Не можех да събера решителност да го прочета. Едва ли щеше да бъде за «Био-уан» — писмото очевидно бе изпратено преди майката на Лиза да бе успяла да ѝ каже за обаждането ми и да ѝ предаде моята молба. Можеше да бъде друг вид писмо — писмо, в което тя ми казваше, че се извинява, че адски съжалява, че ѝ липсвам и че иска да се върне при мен.

Само че можеше да казва и съвсем други неща. Както и се оказа.

Саймън,

Имам новина за теб. Вчера си купих от аптеката теста, а днес посетих домашния ни лекар и няма никакво съмнение — бременна съм.

Сметнах, че си в правото си да узнаеш това едновременно с мен. Но трябва също и да те уведомя, че този факт с нищо не променя решението ми да остана далеч от теб в Калифорния. Искам да оставя зад гърба си Бостън, теб и смъртта на татко. Има проблеми, срещу които не мога да се изправя в момента: дали имаш пръст в убийството на татко и дали мога отново да ти вярвам.

И моите, и твоите родители се провалиха в отглеждането ни. Не бих искала това да се случи и на нашето дете. Надявам се тук в Калифорния да започна отначало и да създам нов живот както за себе си, така и за детето, което нося. Напоследък преживях ужасни моменти, сега поне най-сетне има за какво да живея.

Зная, че си се обаждал на мама. Моля те, не опитвай да се свържеш с мен. Имам нужда да бъда далеч от теб. Поне засега. Надявам се, че някой ден отново ще мога пак да те виждам и да говоря с теб, но това е в бъдещето.

Лиза