Тръгнах си. Чувствах се малко глупаво. Потеглих към Спрингфийлд, централен Масачузетс. Надявах се, че съм задал правилни въпроси. Но ако сред въвлечените в изпитанията пациенти нямаше случаи на инсулт, не виждах как е възможно да съм пропуснал нещо.
В Спрингфийлд имаше специализирана Клиника за изследване на алцхаймер. Доктор Фулър се оказа около трийсет и две годишна блондинка с дълги мигли и безкрайни крака. Стори ми се, че такава като нея похабява прелестите си в работата с възрастни болни, но може би ако бях на осемдесет, щях да съм на противоположното мнение. Тя имаше мек южняшки акцент и по-скоро мъркаше, отколкото говореше. Едва улавях какво ми казва.
И все пак схванах достатъчно, за да разбера, че един от десетте ѝ пациенти, въвлечени в програмата, е пострадал от лек инсулт девет месеца след началото. Друг беше починал след бронхиална пневмония, както обикновено се случва на старите хора.
Един инсулт от двайсет и три пациенти. Подобно съотношение не доказваше нищо.
Следващата ми спирка бе Хартфорд при доктор Пит Корник. Той беше мил човек с брада и стоманеносива коса, накъдрена над ушите. Един от шестнайсетте му пациенти бе развил някакво чернодробно заболяване, а друг бе умрял от сърдечен удар.
— А инсулти? — без особена надежда попитах аз. Знаех, че ако бе имало такива случаи, той вероятно щеше да ми ги е казал.
— Не… Поне не сред случаите на алцхаймер.
— Ясно… — Замислих се за момент. — Какво означава «не сред случаите на алцхаймер»?
— Ами имаме пациенти, които страдат от мултиинфарктна деменция. Това състояние е известно още като мини инсулт. Понякога в мозъка може да се блокират малки кръвоносни съдове, при което тъканта около тях се лишава от притока на кръв. С течение на годините това може да повреди мозъка и да доведе до симптоматика, сходна на алцхаймер. Сходна, но не идентична. За нещастие двете често се бъркат.
— И тези пациенти имат мини инсулти през цялото време?
— Да — потвърди брадатият доктор. — Понякога тези хора получават и масивни инсулти.
— Доколкото схващам, вие изобщо не включвате такива хора в програмата?
— Когато е възможно. Но няма никакво съмнение, че отделни случаи се промъкват незабелязани. Нали разбирате, алцхаймер се диагностицира стопроцентово само след аутопсия.
— Налагало ли ви се е лично да рекласифицирате някой от включените в изследванията пациенти?
— Разбира се, цели трима.
— И уведомихте «Био-уан» за това?
— Естествено.
— Подобен факт не ви ли се стори многозначителен?
Корник се замисли, после каза:
— Не мисля, че моята група ми дава основание да правя дълбоки изводи. Но не е изключено. Само «Био-уан» ще разполага с достатъчно информация, за да се направи вярно заключение.
Оставих Хартфорд и продължих на изток, спирайки по пътя само за кафе и сандвич. Денят се оказа дълъг, с много шофиране, но аз се надявах да имам време за четвъртата клиника в списъка ми — тази в Провидънс, Род Айланд.
Доктор Катаро го нямаше, но заместникът му доктор Палмър бе на разположение. Той се съгласи да ме приеме в кабинета си в седем и петнайсет.
Доктор Палмър се оказа мургав слаб мъж, който можеше да е на колкото си иска години в интервала между двайсет и пет и четиридесет. Бръчиците по иначе младежкото му лице подсказваха за къс живот с много главоболия или за дълъг и относително безгрижен. Когато проговори, пискливият му глас се оказа по-подходящ за тринайсетгодишно хлапе.
— Благодаря, че намерихте време за мен, доктор Палмър.
— Моля ви, няма защо — каза той, но си личеше, че вече е изморен.
— Тежък ден?
— Откакто почина доктор Катаро, всеки ден е тежък.
Изправих се на стола си.
— Доктор Катаро е починал? Какво искате да кажете?
— О, съжалявам, мислех, че знаете — отговори ми Палмър. — Колегата ми, доктор Катаро, загина миналия месец при катастрофа с кола. Беше ужасна трагедия. И до момента не можем да му намерим подходящ заместник.
— Съжалявам — поднесох нещо като съболезнования аз. — Какво по-точно се случи?
— Ами, прибирал се по-късно една вечер и се ударил в дърво недалеч от дома си. Само на миля, не повече. Предполага се, че е заспал на волана. Остави жена и две момиченца.
— Ужасно — казах аз, съзнавайки колко шаблонни са думите ми.
Палмър свали за момент поглед, явно също почувствал неадекватността на моята реакция с мащаба на човешката трагедия. После пак ме погледна:
— Добре, кажете какво мога да направя за вас?
— Да… Знаете ли, доколкото ми е известно, доктор Катаро е вземал участие в клинични изпитания, провеждани от «Био-уан».
— Да, така е.
— Дали бих могъл да ви задам няколко въпроса в тази връзка?
— Съжалявам, няма да мога да ви помогна. Ние прекратихме програмата след смъртта на Тони. Честно казано, той беше в основата на всички дейности по нея, а аз имам достатъчно други задължения.
— И все пак… може би все още съхранявате междинните резултати от изпитанията?
Палмър поклати глава.
— Уви не… или поне не са леснодостъпни. Изпратих папката в «Био-уан». Имаме, разбира се, цялата информация, разпръсната по картоните на пациентите, но няма да е много лесно да бъде сглобена отново.
