Довърших закуската си, излязох на паркинга и се качих в малкия бял форд, който ми служеше и за офис. Обадих се на Даниел в «Ревиър».
— Какво става, Саймън? Откъде се обаждаш?
— На път съм — уклончиво отговорих аз. — Виж, Даниел… Посетих няколко от клиниките, участващи във фаза три на клиничните изпитания. И вече мисля, че Лиза е била права. Има проблем.
— Боже господи! — възкликна Даниел. — Какъв проблем?
— Изглежда доста вероятно, че хората, вземали лекарството в течение на няколко месеца, получават инсулт.
— Ооо… — проточи Даниел. — Това не е никак хубаво.
— Никак.
— Видя ли котировката на «Био-уан» от тази сутрин? — попита ме той.
— Да, шейсет и три.
— Ако това се разчуе, няма да се задържи дълго там.
— Едва ли. Но дръж това в тайна засега, Даниел. Нямам твърдо доказателство. Имам нужда от пълния комплект данни за клиничните изпитания от фаза две и списък на негативните странични ефекти, наблюдавани досега на фаза три. Сигурно има някакъв начин да се получи цялата тази информация от «Био-уан». За бога, «Ревиър» все пак е най-големият им акционер!
— Не знам, Саймън. Познаваш Томас Иневър.
— Важно е, Даниел. Открадни ги, ако трябва. — Мълчание в слушалката. — Даниел!
— Съжалявам, Саймън. Нещата загрубяха. Ти си уволнен. Убиват хора. Идеята да се открадне документация от «Био-уан» не ми се струва гениална.
— Даниел! Моля те, това е изключително важно.
— Извинявай, Саймън. Трябва да излизам. Дочуване.
И мръсникът му с мръсник прекъсна разговора.
По дяволите! Изглежда, бях възлагал прекомерно много на приятелството с Даниел. Както обикновено, неговата първа грижа бяха собствените му интереси. Копеле!
Не бе станало дума за личния пакет акции на «Био-уан», който Даниел притежаваше. При шейсет и три долара той сигурно най-сетне бе излязъл на печалба. Бях сигурен, че ще започне да продава. Направеше ли го след онова, което му бях казал, технически погледнато това можеше да се класифицира като злоупотреба с вътрешна информация, което се преследваше от закона, но това си бе негов проблем, не мой. Вече съжалявах, че съм му дал възможност да се измъкне от дупката, а той не бе пожелал да си мръдне пръста, за да ми помогне, но беше късно.
С кой друг можех да говоря? С Арт — изключено по принцип. Това се отнасяше и до Гил. Той съвсем ясно бе показал неудоволствието си от опитите ми да ровя около «Био-уан». Сигурно щях да се обърна към него, когато разполагах с доказателството, но не и преди. Рави? Не го познавах чак толкова добре, че да разчитам на подкрепата му, а и ми се струваше по-вероятно той да се съобрази с позицията на Гил. А последното, което бях готов да направя в този момент, бе да се обърна за помощ към Даян.
Запалих двигателя и поех на север, към Кеймбридж. Спрях пред блестящата сграда на «Био-уан». Информацията беше вътре, но как можех да се добера до нея? Бях видял с очите си мерките за сигурност. Нямаше как да ги заобиколя.
И тогава ми хрумна нещо. Обадих се на Крейг и го убедих да се видим следобеда в Марш Хаус.
Отправих се към Удбридж, напазарувах в Стар Маркет и тръгнах за Марш Хаус. Щеше да бъде върхът на глупостта да се върна в апартамента в Бостън, ако държах да остана жив. Марш Хаус ми изглеждаше подходящо място да се скрия за известно време. Макар че дори там нямаше да съм в пълна безопасност.
Денят беше ясен и хладен. Есенните слънчеви лъчи се отразяваха от жълтото и червеното в блатната трева, така че цялото тресавище сякаш трептеше във въздуха. Потокът долу тихо ромолеше. Не се виждаше никой. Бяхме само белите чапли и аз.
Отключих с ключа на Лиза. Домът си беше както при последното ми идване. Беше студено. Намерих дърва, накладох печката и я запалих. Направих си сандвич — не бях обядвал — и зачаках Крейг. Потопих се с удоволствие в спокойствието на това място.
Не след дълго пристигна и Крейг. Носеше мощен лаптоп и модем. Остави ги на кухненската маса, свърза каквото трябваше и за нула време всичко работеше. Влезе в Интернет и се захвана да търси уебсайта на «Био-уан».
— Колко време ще отнеме това? — попитах го аз.
— Нямам идея. Часове. Може би дни. Ще видим.
— А ще можеш ли да проникнеш вътре?
— О, да. В «Нет коп» следим всички нововъведения на хакерите и ги изпробваме в мига на тяхната поява. Само така може да сме сигурни в надеждността на нашия комутатор. Все нещо ще свърши работа и тук.
Седнах до него и се загледах в екрана, докато той ровеше из сайта на «Био-уан». Забелязах, че си записва адреса на електронната им поща.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попитах го аз.
— Да. Нека подходим към задачата професионално. Значи пица… с повече аншоа. И кафе… истинско и хубаво.
Качих се на колата и запраших към Удбридж за пица. Намерих деликатесен магазин, където предлагаха най-различни видове смляно кафе, така че купих четвърт арабика и се върнах с напазаруваното. Не след дълго от кухнята се разнесе ароматът на голямо количество аншоа и прясно сварено силно кафе.
— Как върви? — с надежда го попитах аз.
