— Струва ми се, че напипвам възможност за проникване — отговори ми той. — Доколкото схващам, между «Био-уан» и «Бостън пептидс» има новоустановена връзка, нали така?
— Да, «Био-уан» ги купи съвсем наскоро.
— Отлично. Това дава надежди, че още не са изчистили всичко около връзката. Би ми помогнало, ако имам паролата на някой в мрежата на «Бостън пептидс» — каза Крейг. — Случайно да ти е известна паролата на Лиза?
— Не. Мога да дам някои предположения. Но нея сигурно са я извадили от списъка на потребителите с достъп.
— Най-вероятно — съгласи се Крейг. — Друг?
— Я почакай.
Позвъних на Кели. Не ѝ стана приятно, че ѝ се обаждам.
— Не трябва да ме търсиш на работа — сряза ме тя шепнешком.
— Кели, трябва ми паролата ти за достъп до компютърната ви мрежа.
— Ти луд ли си?
— Говоря сериозно. Вече съм сигурен, че Лиза е била права за неуроксила. Но за да се уверя, трябва да вляза в базата данни на «Био-уан». За делта ми трябва твоята парола.
— Но аз нямам достъп до тези данни. Те се обработват само в отдел «Клинични изпитания».
— Не се безпокой за това. Трябва да започнем отнякъде.
— Не мога, Саймън. Ще ме изхвърлят.
— Кели, умират хора!
Мълчание.
— Добре, но… но малко ми е неудобно.
— От мен?!
— Да, «леонардодикаприо» — слято в една дума с малки букви.
— Аха, сега те разбирам. — В този момент Крейг ми подаде листче, на което беше написал нещо. — Момент… аха… и опитай се да влизаш колкото може по-малко в системата през следващите двайсет и четири часа.
— Добре — въздъхна примирено тя.
— Чудесно! — възкликна ентусиазирано Крейг. — Сега ще мога да се включа към мрежата на «Био-уан», създавайки впечатлението, че съм машина на «Бостън пептидс».
— И компютърът на «Био-уан» няма да разбере измамата?
— При нормални обстоятелства би трябвало да разбере. Но с помощта на една от програмите, които съм взел, ще анализирам заглавната част на пакетите, които се обменят, и ще разбера какви идентификатори използва мрежата на «Бостън пептидс». Ще сглобя моите пакети с тази заглавна част и така системата на «Био-уан» ще възприема потока данни от мен като постъпващ от «Бостън пептидс» и ще ми изпрати потвърждение за право на достъп. После ще трябва да засипя сървъра на «Бостън пептидс» с огромен обем данни, така че да не получат очакваното заключително потвърждение на компютъра на «Бостън пептидс», което е последният елемент в установяването на протокола, така че там няма да разберат, че нещо не е редно.
— И колко време може да отнеме това?
— С моята програма около минута — усмихна се Крейг. — Стой и гледай.
Ръцете му полетяха по клавиатурата и той със замах натисна клавиша Enter за въвеждане на командния ред. Чух модема да изписуква набирането на номера, екранът се изпълни с безсмислена комбинация от странни символи, последвани от няколко реда със съобщения на английски, които не ми говореха нищо. След около минута всичко застина.
— Вътре сме! — извика възбудено Крейг.
— Впечатлен съм — признах аз.
— О, едва започваме, но поне сме където трябва. Така-а… нека първо се захванем с електронната поща на любимия на всички ни Иневър…
Отне му известно време, но в крайна сметка видях на екрана списък от съобщенията в пощенската кутия на Иневър. Отворихме няколко напосоки. Иневър явно не беше от големите писачи на електронна поща. Посланията му бяха стегнати, дори груби. Този човек можеше да изложи дори обикновено искане по-скоро като заповед, отколкото като молба.
— Добре, кои ти трябват?
Бяха стотици.
— Не мога да кажа, без да ги прегледам едно по едно — поклатих глава аз.
— Хубаво, тогава ще изтеглим всички.
Крейг започна да копира цялата пощенска кутия на Иневър от сървъра на «Био-уан» в Кеймбридж в компютъра на «Нет коп» в Уелсли, като даваше нужните команди от кухненската маса в Марш Хаус.
Когато приключи — а това не му отне дълго — той доволно потри ръце.
— Сега да се захванем с отдела за «Клинични изпитания».
Помолих го да потърси данните от фаза две на клиничните изпитания с «Неуроксил-5», както и предварителните резултати от фаза три. Оказа се трудно. След два часа непрекъсната работа той реши да си почине малко.
— Това ще е доста по-сложно — каза той и си наля чаша кафе. — Базата данни е много по-сериозно защитена от пощенската кутия на Иневър.
— Тези данни наистина ми трябват — извинително казах аз.
— Ще се добера до тях.
Четири часа по-късно още не бе успял. Наближаваше полунощ. Бях адски изморен, но се считах морално задължен да стоя буден и да се въртя наоколо.
— Мамка му! — извика Крейг. — Не мога да повярвам!
— Не става, а?
Крейг разтри очи.
— Копелетата си разбират от работата.
Прозях се.
— Виж, Крейг. Видях, че направи каквото можеше, и съм ти благодарен. Да се откажем, а?
— Ти чуваш ли се? — възмути се Крейг. — Няма да спра, докато не ти намеря тези данни.
— Да не исках да стоиш буден цяла нощ?
— Вероятно — каза Крейг и се усмихна. — Правил съм го и преди. И то много пъти. Но ти си лягай.
— Не, ще остана с теб.
— Саймън, ще ти се откачи долната челюст. Не мисли, че ако слушам прозевките ти до ухото си, това много ми помага. Повярвай ми, легни си.
