Бях отлагал физическата ни среща до момента, когато щях да разполагам с нещо конкретно, с доказателство, че не съм се променил, че още съм човекът, за когото се е омъжила, че не съм убил баща ѝ. Освен това имах нужда от помощта ѝ,ако исках да предотвратя смъртта на други невинни жертви на болестта на Алцхаймер.
Перспективата ме възбуждаше, но едновременно с това ме и плашеше. Бях уверен в способността си да убедя старата Лиза, че съм невинен, особено с целия този материал в ръцете си. Старата да, но новата — онази Лиза, която ми бе обърнала гръб, която бе изживяла тежък стрес след смъртта на баща си и която се бе постарала да види в мен виновния за всичко? Не, по отношение на тази Лиза не бях толкова сигурен.
От разговора с Кели бях научил, че странното ѝ поведение донякъде се обяснява с вземането на ВР56. Не само донякъде, може би в по-голямата си част. Ако бе спряла лекарството след преместването си в Калифорния, може би щеше да чуе гласа на разума.
Оставаше ми да се надявам.
Написах бележка от една страница, запечатах я в плик, събрах си багажа и излязох. Отидох с форда до летището и го оставих на паркинга. Имаше свободни места за следващия полет до Сан Франциско, така че два часа по-късно вече бях във въздуха.
31.
Майката на Лиза живееше в малка дървена къща на Ръшън Хил заедно с втория си съпруг — приветлив банкер на име Арни. На теория къщичката им имаше изглед към Залива и Алкатраз8 и беше самата истина, че от най-горните стъпала изправен на пръсти висок човек можеше да види къс от океана и парче от острова крепост. Двамата с Лиза бяхме идвали на гости тук три пъти, последният от тях миналата година, за Деня на благодарността. Като изключим тъпия спор с Еди за канцлера Кол, гостуването ни беше преминало много приятно, с типичната американска семейна топлина, която за изненада на самия себе си бях установил, че страшно ми допада. Сигурно имаше и английски семейства, в които човек можеше да я намери, но моето определено не беше от тях. Лиза и аз бяхме решили да дойдем за Деня на благодарността и тази година, а това означаваше само след две седмици. Дали щях да бъда на разположение зависеше от онова, което предстоеше да се случи през следващото денонощие.
Извървях пътя по алеята до прясно боядисаната входна врата и позвъних. Почаках малко, но отвътре не се чу никакъв шум. Може би тъща ми не си беше вкъщи.
Знаех, че работи два дни в седмицата в луксозен магазин за детски дрехи — собственост на нейна приятелка. Опитвах се да стоя колкото може по-близо до вратата и така, че да не може да ме види през прозорците и да се престори, че не си е у дома.
Бях готов да се откажа да чакам, когато тя отвори — оправяше машинално косата си и приглаждаше роклята си. Автоматичната усмивка на лицето ѝ се стопи в мига, в който ме видя.
— Саймън! Какво търсиш тук?
— Лиза.
— О, Саймън! Не трябваше да биеш този дълъг път! Знаеш, че не мога да ти кажа къде е Лиза.
— Е, добре, вече съм тук. Може ли да вляза?
— Но, да, разбира се. — Тя отстъпи и тръгна пред мен към кухнята. — Искаш ли кафе? Веднага ще сваря.
— Ако обичаш. — Тя се залови с кафеварката и филтрите. — Как е Лиза?
— Ами… не е добре.
— Бих искал да помогна.
— Не мисля, че би могъл.
— Защо не?
Тя се обърна към мен.
— Животът ѝ се обърна наопаки, Саймън. Смъртта на Франк, загубата на работата ѝ,историите около… — тя поспря за момент, — сексуалната ориентация на Франк. Справедливо или не, тя смята, че ти си отговорен за всичко.
— Значи е разбрала за Франк и Джон?
— Да. Някакъв детектив от Бостън дойде чак тук, за да я разпита. Не само нея — също така Еди и мен.
— Сигурно го е понесла много тежко — казах аз и я погледнах внимателно. — Но ти си знаела през цялото време, нали така?
Тя кимна и после каза:
— Не го разбрах веднага. И да ти кажа, според мен и на него му трябваше известно време, докато го осъзнае. Но когато стана — боже, какво облекчение изпитах. Знаеш ли, дълго време смятах, че ми има нещо като жена. Останахме женени заради децата, но беше… безпредметно. Така че накрая се разведохме.
— И Лиза не заподозря нищо?
— Не. Сега си мисля, че за нея щеше да е по-добре, ако поне се бе усъмнила. Тя беше силно дете и мисля, че малко по малко щеше да преодолее шока. Но Франк бе неумолим — никакво споменаване пред децата. И ето сега… — Брадичката на Ан се разтрепери. — Сега, след ужасната му смърт, на нея ѝ е толкова трудно… И на Еди, разбира се.
Тя подсмръкна и извади хартиена кърпичка от кутията на перваза на прозореца.
— Значи смята, че аз съм виновен за всичко, така ли? Но как е възможно да мисли, че аз съм го убил — умът ми не го побира?
— Не знам дали възприема тази мисъл с рационалното си същество. Според мен по-скоро се плаши от мисълта, че може да си ти. Всичко в живота ѝ тотално се обърка, така че може би е готова да приеме най-лошото и по отношение на теб. Знаеш ли, мисля, че тя наистина иска да задраска досегашния си живот: Бостън, Франк, теб… Особено теб.
Казваше ми много тежки думи. Кафеварката засъска. Разхвърчаха се пръски. Ан я погледна апатично и я остави да прави каквото си ще.
