— Може и това да е причината — въздъхна тя. — Не знам как да ти го обясня… Чувствам някаква кухина в себе си, сякаш… сякаш съм празна. И изведнъж нещо тук — тя посочи гърдите си — започва да кипи и да напира и аз трябва да извикам, да изкрещя, защото иначе ще се разплача и няма да спра. И усещам, че трябва да работя, за да го удържа в себе си, защото… Не знам, никога не съм се чувствала така.
— Но и нищо подобно не ти се е случвало по-рано — казах аз. — И нека се надяваме, че повече няма да ти се случи.
— Дано — усмихна се тя и ме погледна. — Прощаваш ли ми?
— Разбира се.
Тя погледна часовника си.
— Ако излезем веднага, мисля, че ще намерим места в «Олив».
— Да опитаме — усмихнах ѝ се.
— Хайде…
«Олив» беше малко италианско ресторантче в Чарлзтаун. Там не правеха резервации, но ние успяхме да се доберем преди шест часа, изпреварвайки изгладнялата тълпа, и се наместихме в края на една от дългите дървени маси. Както винаги беше препълнено, шумно, топло и миришеше на превъзходна кухня.
Поръчахме си, отпуснахме се и се огледахме.
— Помниш ли първия път, когато дойдохме? — погледна ме Лиза.
— Естествено, че помня.
— А спомняш ли си колко дълго си говорихме? Опитаха се няколко пъти да ни изгонят, за да дадат масата на някой друг, но ние не станахме.
— Помня. И дори си спомням как изпуснахме до средата онзи филм на Трюфо.
— Който и без това нищо не струваше.
— Доволен съм, че най-сетне го призна! — засмях се аз.
Изведнъж осъзнах, че Лиза ме гледа малко странно.
— Не знаеш колко съм щастлива, че те срещнах.
Стана ми приятно. По някакъв трудно определим начин усещах, че думите ѝ са много уместни.
— И аз се радвам, че те намерих.
— Ти си луд! — заяви ми тя.
— Не, не съм. Ти направи толкова много неща за мен, откакто сме заедно.
— Какви например?
— О… не знам. Извади ме от черупката, научи ме да показвам чувствата си, направи ме щастлив.
— Когато те срещнах, ти беше един скован британец — довери ми тя. — Казвам ти истината.
И най-вероятно в известна степен продължавах да съм такъв. Но Лиза ми бе помогнала да забравя стария си живот в Англия, да избягам от родителите си, които се мразеха и искаха да се отърват по някакъв начин от мен, да заровя миналото на втръсналите ми традиции от Марлборо, Кеймбридж и «Лайф Гардс» с неумолимия етикет и непоносимите правила как да се държиш, как да мислиш и какво да чувстваш.
— А аз на свой ред съжалявам, че бях такава глупачка — допълни тя.
— Забрави това. Имаше ужасна седмица.
— Знаеш ли колко е странно… Нещата идват в главата ми някак на вълни. Мисля за татко. В един момент нищо ми няма… в следващия — чувствам се отвратително. Ето например сега… — Тя замълча и по бузата ѝ се търколи сълза. Опита да се усмихне: — Готвех се да кажа, че се чувствам добре, но виж ме… — Тя подсмръкна. — Съжалявам, Саймън. Като смачкана съм.
Посегнах и я докоснах по ръката. Около нас може да имаше тълпа, но никой не бе забелязал вкисването на Лиза. По някакъв необикновен начин гълчавата в този ресторант сякаш издигаше стени около нас и ни даваше усамотението, от което имахме нужда.
Тя си издуха носа и сълзите ѝ спряха.
— Чудя се кой ли го е убил? — въздъхна тя.
— Вероятно някой крадец. Къщата е доста усамотена. Сигурно е решил, че може да направи удара през деня и Франк го е изненадал.
— Полицията, изглежда, не е стигнала доникъде, иначе щяхме да сме разбрали.
— О, нямах възможност да ти го кажа. Преди два дни сержант Махони идва да ме види в офиса.
— И какво ти каза?
— Зададе ми няколко въпроса, свеждащи се до това къде съм бил, след като си тръгнах от баща ти. Изглежда, баща ти е говорил с Джон по телефона, докато аз съм се разхождал по плажа. Та Махони искаше да намери някакво потвърждение на голословните ми твърдения.
— И можа ли да му го дадеш?
— Още не е открил никой, който да ме е видял. Не останах с впечатлението, че е постигнал някакъв прогрес. Струва ми се, че засега съм номер едно в списъка на заподозрените.
— О, Саймън! — Тя леко стисна ръката ми.
— Ти разказа ли му за делото на Хелън?
— Ами… да, направих го. И за него ли те попита?
— Да… Намекна в колко удобен момент е дошла смъртта на Франк… в смисъл, че сега сме можели да си позволим обжалване на решението. Беше ми неприятно да слушам подобни неща.
— Съжалявам, Саймън. Той ме попита за парите и се поинтересува дали сме имали някакви финансови разногласия с баща ми. Реших, че трябва да му кажа истината.
Усмихнах ѝ се.
— Няма нищо. Наистина е най-добре да му казваме истината. Иначе може да ни уличи в лъжа и тогава нещата ще станат още по-лоши.
— Не се безпокой, Саймън, те не разполагат с никакви доказателства.
— Нищо конкретно, съгласен съм — казах аз. — Но не мога да не призная, че съм малко разтревожен. — Сервитьорът ни донесе бутилка «Кианти» и аз налях. — Махони определено ме е взел на прицел. Питам се дали не е и за това, че съм англичанин. Или още по-точно, защото съм служил в Северна Ирландия.
— Не те разбирам.
— Попита ме убивал ли съм някога. Потвърдих и уточних, че е било в Ирландия.
Лиза сви рамене.
