— Възможно е. Външният му вид издава в него ирландеца. А дори и след мирното споразумение в този град несъмнено ще има силни настроения в полза на ИРА. — И като ме видя да въздъхвам, Лиза добави: — И Еди смята, че си бил ти.
— Не… — Готвех се да промърморя нещо неособено ласкателно за Еди, но се спрях навреме. В очите на Лиза Еди беше непогрешим. Представих си с какво вътрешно раздвоение ми беше признала за неговите съмнения в мен. — Е, добре, той греши, нали така?
— Да — потвърди Лиза. — Знам, че греши. — Тя ме погледна, леко притеснена, и поясни: — Но ще ти кажа, че в най-черните моменти през последните дни и аз съм се питала. Все пак ти си бил там, влезли сте в спор с татко, знаеш как да използваш оръжие, а и неоспорим факт е, че аз наследявам много пари. А и нали последният видял жертвата жива, най-често е убиецът.
— Кой твърди това?
— Еди.
Отново надвих желанието да съобщя на Лиза откровеното си мнение за идиотските теории на Еди. Съзнавах, че тя все пак не иска да вярва на него, иска да вярва в мен. И това, че бе споделила с мен съмненията си, означаваше само, че иска да бъде разубедена.
— Лиза, ти ме видя, когато се върнах от срещата с баща ти. Изглеждах ли ти тогава като човек, който току-що го е убил?
— Не, разбира се, че не. — Тя се усмихна. — Не се безпокой, Саймън, аз знам, че ти нямаш нищо общо с убийството. Еди греши, а аз страшно съжалявам, че макар и за миг съм се съмнявала в теб.
Шибаният Еди. Той несъмнено изпитваше чувство на вина, че се бе държал с баща си толкова зле през последните години. И също така несъмнено бе, че тази вина подклажда в подсъзнанието му инстинктивното човешко желание да обвини някого за смъртта на своя родител — не някакъв анонимен убиец, а реален човек — човек, когото познава, към когото се отнася с подозрителност и към когото е лесно да насочи омразата си. Такъв като мен например. Още повече след като полицията не правеше тайна от готовността си да разглежда сериозно тази хипотетична възможност и след като аз така добре се вписвах в смътната му представа за криминология. Изобщо бях идеалният кандидат.
Близостта на Лиза с брат ѝ не бе изненадваща. Той винаги се бе грижил за нея и знаех, че ѝ е помагал в мигове на изпитания. Бях му благодарен, че е брат на жената, която обичах, но не можех да толерирам опитите му да я настрои срещу мен.
Донесоха вечерята и ние сменихме темата. През останалата част от вечерта никой от нас не продума за Франк, «Бостън пептидс» или «Био-уан». Близо два часа се държахме както бихме се държали преди смъртта на Франк. Накрая все пак ни изгониха от ресторанта и решихме да се качим по хълма до паметника «Бънкър Хил».
Нощта бе топла за октомври, така че седнахме под високия обелиск, подпряхме гърбове на перилата и вдъхнахме от аромата на прясно окосена трева. Загледахме се над Чарлз Ривър към светлините на Бостън.
— Харесва ми това място — признах аз.
— Странно, като се има предвид колко много лоши хора в червени униформи са намерили тук своя край.
— При това от ръцете на банда склонни към насилие нарушители на данъчните закони.
— Укриването на данъци е здрава американска традиция — въздъхна Лиза. — Традиция, която много от най-богатите фамилии гордо следват.
— Както и да е… Тази битка е била преди двеста години4!
— Не се измъквай.
Усмихнах се. Легнах по гръб и вдигнах поглед към обелиска, извисяващ се в нощното небе.
— Не, говоря сериозно. Имам усещането, че тук са се случвали разни неща още преди стотици години. Мисля, че всеки, който се разхожда из града, има същото усещане. Просто виждаш в представите си как хората са пасли кравите си из поляните на Комън и как клиперите са свивали платна на влизане в залива. Толкова много места в Америка са лишени от дори намек на история. И на толкова много други места онова, което някога е лежало под стените на пазарния комплекс, днес е заличено, забравено завинаги. Но не и тук. Казвам ти, наистина ми харесва.
Лиза се наведе и ме целуна.
— И на мен.
11.
Линет Мауър седеше до Гил, гледаше го през големите си очила с нещо близко до боготворене и попиваше всяка откъснала се от устните му дума. Бяхме на оперативката в понеделник, този път малко по-различна: присъстваше главният инвеститор на фирмата.
Това бе и първата оперативка след смъртта на Франк — предишната седмица не бе имало. Столът срещу Гил — този на Франк — беше празен. Представях си го съвсем ясно: отпуснат, преметнал крак връз крак, подмятащ майтапи. Бяхме забравили напрегнатостта му от седмицата, предхождаща убийството. Щяхме да помним само стария Франк — спокойния, приятелски настроен, но превъзходен инвеститор и наш колега.
Не се държахме по-различно от друг път и трябва да се отчете, че Гил не бе говорил с никой от нас в това отношение. И все пак проблемните инвестиции бяха само споменавани, а не внимателно анализирани, всички несъгласия с едно или друго бяха внимателно формулирани и решенията — бързо намирани. При това положение беше напълно естествено, че по-голямата част от времето бе отделена на «Био-уан».
