— Да се поразходим — предложи тя и тръгнахме към футболното игрище. Там ритаха два детски отбора — едните в зелени, другите в червени екипи. Играеха доста добре за осемгодишни дечурлига. Мина ми през ума, че някой ден Съединените щати може и да отидат с добър отбор на финалите на Световното първенство.
Седнахме на оградата и ги погледахме няколко минути. Мисля, че и двамата се колебаехме как да започнем един разговор, който можеше и най-вероятно щеше да завърши с пълен разрив. Багерите зад нас ръмжаха и се давеха със земята.
— Е? — проговори Лиза.
— Защо си тръгна снощи?
Тя не ми отговори веднага. Помълча и после каза:
— Трябва да се махна за известно време. Имам нужда от спокойствие, за да дойда на себе си.
— Разбирам. — Полагах съзнателни усилия да говоря бавно и спокойно. — Но защо е необходимо да ме напускаш, за да го направиш? Няма никакво съмнение, че ще се чувстваш по-добре, ако си край мен. А и така бих могъл да ти помогна да решиш проблемите си.
— Саймън… мисля, че проблемът ми си ти.
— Не, Лиза. Не съм аз. Баща ти умря. Безпокоиш се за работата си. Изморена си. Имаш нужда от помощ и аз мога да ти я дам.
Лиза ме погледна косо, после извърна глава и пак се загледа в малките футболисти. Изчаках я да ми каже нещо. Не го направи.
— Не трябва да слушаш Еди. Той ме мрази. Мрази дори себе си.
— А може би Еди вижда нещата по-ясно от мен.
Загубих спокойствието, което си бях наложил с такова усилие.
— Лиза, познаваш ме. Аз съм твой съпруг. Обичам те. Знаеш, че не съм способен да убия баща ти.
Лиза се обърна към мен. Очите ѝ бяха влажни.
— Тогава какво правеше онзи револвер там?
— Не знам — отчаяно казах аз. Лиза се огледа. — Разсъждавай логично, Лиза. Знам, че напоследък много ти се събра, но трябва да се опиташ да гледаш на нещата трезво.
— О, аз гледам на нещата много трезво — отговори ми тя през стиснати зъби. — И много логично. Ти си прав, малко ми е трудно при толкова много неприятности. Но нека погледнем уликите, Саймън. — Сега вече говореше бързо. — Първо, ти си последният човек, видял баща ми жив. Бил си при него горе-долу по времето, когато той е бил убит. Второ, и ти, и той се държахте напоследък недобре един с друг. Скарали сте се. Трето, той е бил застрелян. А ти знаеш как да използваш огнестрелно оръжие. И четвърто — тя предизвикателно ме изгледа, — аз намерих револвера в нашия апартамент.
— Което не доказва нищо. Защо да го убивам?
— Това не знам. И все пак имаш нужда от петдесет хиляди лири, за да може сестра ти да обжалва решението по онова дело. Сега имаме парите.
— О, моля ти се…
— Добре, добре. Може да имаш любовна връзка с Даян. Може татко да е разбрал за нея. Може да си искал да му затвориш устата и _едновременно_ с това да сложиш ръка на парите му.
— Но това е просто абсурдно! Нямам никаква любовна връзка. Толкова ли е трудно да ми повярваш?
— Не знам — прошепна тя.
— И освен това изглеждам ли ти наистина толкова глупав, че да оставя револвера, с който съм извършил приписваното ми убийство, в собствения ни апартамент, където полицията не би могла да не го намери?
— Мислих и за това — каза Лиза. — Той не беше там, когато миналата седмица полицията претърсва апартамента. Може би си го скрил за кратко на друго място и си го донесъл само за онази нощ, докато решиш как да се отървеш от него.
— Не говори глупости. Някой ми го е подхвърлил.
— Кой например? Полицията? Саймън, револверът беше в пластмасов пазарен плик от «Бутс». Да не искаш да ми кажеш, че сержант Махони отскача до Англия, за да си купи оттам любимия дезодорант?
Наложих се да се овладея.
— Това не доказва нищо.
— Но е хипотеза. При това правдоподобна — каза Лиза. — И аз съм склонна да я приема за работна, докато не я опровергаеш.
— Виж, Лиза, това не е някакъв научен експеримент. Говорим за мен. За нас!
— Известно ми е — съгласи се тя. — Но ти ме призова да мисля логично. И аз се опитвам да го направя. С всичко това, което става около мен, с тъмнината, в която се движа опипом, при желанието ми да закрещя и да не спирам, това е най-доброто, на което съм способна. А именно да бъда рационална. Така че нека подложим хипотезата на проверка. Можеш ли да докажеш, че не си убил татко?
— Не. Но смисълът на това, което искам да ти кажа, е, че не би следвало да убеждавам теб. Защото ти ме познаваш най-добре от всички.
Лиза ме погледна с очи, в които напираха сълзи.
— Само че вече не съм сигурна, че те познавам, Саймън. Изобщо не съм сигурна, че знам кой си ти в действителност!
— Но ние сме женени, за бога!
— Да. И все пак аз те познавам от колко… някакви си две години. Не знам кой си, не познавам дори мястото, откъдето си дошъл. Била съм с теб само веднъж в твоята родина и никога няма да забравя какъв ужасен провал беше това. Знам със сигурност, че си израсъл в провалено семейство, но може ли това да ми служи за утеха? Знам още, че си умен, и много добре знам, че си способен да държиш в себе си неща, без да ти минава през ума да споменеш за тях, но нямам представа какво наистина се таи в теб.
— Това е нелепо!
