— Не, не е нелепо — спокойно заяви Лиза. — Естествено, онзи Саймън, за когото се омъжих, никога не би завъртял любов с друга жена, а още по-малко би убил някого. Но съществувал ли е онзи Саймън някога? — Тя си избърса очите, а после и носа с ръкав.
Искаше ми се да я прегърна, но знаех, че няма смисъл да опитвам. Исках да споря с нея, но и това изглеждаше безсмислено, защото как бих могъл да ѝ докажа, че съм онзи, който съм?
— Върни се — простичко я помолих аз. — Моля те.
Лиза дълбоко въздъхна и поклати глава:
— Не, Саймън. — После стана. — Трябва да се връщам на работа.
И ме остави там, край футболното игрище. Гледах леко прегърбената ѝ фигура да се отдалечава и да се скрива в сградата на «Бостън пептидс».
Извървях двете мили до службата: първо през Кеймбридж, после по моста Солт енд Пепър, след това през Комън. Беше унила студена сутрин, вятърът сякаш се откъсваше от водата и пронизваше пространството между високите сгради в центъра.
Прекарвах думите на разговора отново и отново през съзнанието си. Макар да не можех да почувствам като нея стреса, на който бе подложена в последно време, скръбта на Лиза, нещастието ѝ,изтощението можеха да се видят на лицето ѝ,да се чуят в думите ѝ,да се доловят в атмосферата около нея. Беше повече от ясно, че за нея аз се бях превърнал в част от заплашителния мрак, който я заобикаляше от всички страни.
Камбаните на Парк стрийт Чърч отмериха дванайсет и аз забързах по оживените пазарни улици на Центъра към офиса.
Не забелязвах блъскащите се около мен хора. Гневът ми се отдръпна като море при отлив и остави в гърдите ми самотно чувство на празнота и провал. Крайниците ми тежаха, лицето ми се бе изопнало. Още не можех да повярвам, че Лиза ме е напуснала. Но тя бе направила точно това. Не можех да се примиря с мисълта, че вярва, че съм убил баща ѝ. Любовта ѝ към мен беше най-ценното нещо, което бях имал на този свят. Болеше ме, че тази любов се бе превърнала в омраза. Страшно ме болеше.
По някакъв начин, и сам не знаех как, бях оплескал нещата. Дори баща ми беше успял да удържи майка ми по-дълго от половин година!
Значи тя искаше да _подложи хипотезата на проверка_? Добре, аз щях да я подложа на проверка. И щях да ѝ докажа, че съм невинен.
Може би трябваше да отида при Махони? В крайна сметка той бе онзи, който трябваше да намери истинския убиец на Франк. Не, тази идея никак не бе добра. За него в момента аз определено бях най-перспективният заподозрян и щеше да е много трудно да го накарам да погледне на нещата иначе. Освен това в никакъв случай не можех да му разкажа за револвера. Ако Лиза не бе загубила самообладание и не го бе изхвърлила, тогава можех да обмисля дали да не го занеса на полицията с надеждата, че ако не доблестната проява, то поне огледът на важната улика може да изчисти името ми. Но постъпката на Лиза всъщност ме уличаваше допълнително. Не, глупаво бе да разчитам Махони да разкрие убиеца на Франк.
Трябваше да го направя сам.
— Каза, че нямало да те има само четвърт час — напомни ми Джон, когато влязох.
— Съжалявам — извиних се аз с бърза усмивка.
— Няма да ти казвам колко съобщения имаш на секретаря. Машината направо прегря.
— Благодаря.
Седнах и без да обръщам внимание на мигащата светлина, показваща, че имам непрочетени съобщения, си зададох основния въпрос: след като не аз съм убил Франк, кой тогава може да го е направил?
Можеше ли да бъде крадец, опитал се да влезе с взлом, както бях казал на Лиза? Може би Франк го бе изненадал и той го бе застрелял. Изкушаваща възможност. Но когато я обмислих по-внимателно, разбрах, че издиша. Полицията не бе споменала за никакви следи от опит за взлом, а и аз не бях забелязал. Франк беше застрелян в гърба и то във вътрешността на дома. Изглеждаше по-вероятно да е познавал убиеца и при всички положения бе почти сигурно, че доброволно го е пуснал вкъщи.
Осъзнах, че не знам почти нищо за живота на Франк извън «Ревиър» — и извън отношенията му с Лиза. Лиза бе споменавала, че не е имал никакви приятелки след развода с майка ѝ. Искаше ѝ се да вярва според мен, че това е, защото майка ѝ е била единствената жена, която Франк е обичал, макар че доколкото аз си спомнях, Франк не бе споменавал бившата си жена с нещо по-различно от пълно безразличие. По-голямата част от времето си той бе прекарвал в Марш Хаус. Но с какво се бе занимавал в тази къща нямах представа.
Замислих се за револвера. Нямаше съмнение, че някой се бе опитал да ме натопи. Но как го бе направил? Бях проверил апартамента за следи от опит за разбиване на ключалката. Не бях експерт, но според мен такива нямаше. Боята покрай рамката на прозореца на дневната беше олющена, но по напълно естествени причини. А и никой не ни бе посещавал в апартамента, откакто полицията го бе претърсвала.
