— Дори не мога да мисля за тези неща.
— Не е мой, Лиза. Трябва да ми повярваш!
— Вече не знам на какво да вярвам. — Тя вдигна ръце и ме избута. — Пусни ме!
Свалих ръце от раменете ѝ и отстъпих крачка назад. Започвах да се изморявам от собствената си неспособност да я убедя.
— Лиза, не съм аз. Не съм убил баща ти. Никога не съм виждал този проклет револвер. Не съм го убил! — изкрещях аз.
Тя стоеше, без да помръдва. Ехото от вика ми заглъхваше в апартамента. После тя ме погледна и каза:
— Лягам си. — И мина покрай мен към спалнята.
На следващата сутрин се приготвихме за работа, без тя да ми каже дума. Опитах се няколко пъти да завържа разговор, но неуспешно. Лицето ѝ беше олицетворение на скръбта, устата ѝ беше извита надолу, веждите ѝ бяха смръщени. Когато отиде в банята да си измие зъбите и се погледна в огледалото, Лиза избухна в плач. Отчаяно ми се искаше да я утеша, но когато я докоснах, тялото ѝ се втвърди и тя спря да диша, докато не махнах ръката си.
След няколко минути тя излезе и тръгна към спирката на Чарлз стрийт, откъдето вземаше метрото за кратко пътуване до лабораторията на «Бостън пептидс», а аз поех в обратната посока.
Работният ми ден се оказа дълъг и тежък. Не можех да се съсредоточа върху нищо. Мислите ми се въртяха единствено около Лиза. Какво щеше да направи? Как щеше да реагира? Щеше ли в крайна сметка да ми повярва? Как можех да я накарам да ми повярва? Какво трябваше да направя, за да я успокоя и да върна по някакъв начин старата Лиза?
Даниел и Джон сигурно усетиха, че нещо не е наред, и ме оставиха на мира. Бях им благодарен.
Лиза се прибра чак към осем. Чаках я с тревога. Ръцете ми машинално приготвяха салатата за вечеря, но мислите ми бяха другаде.
Когато чух входната врата да се затръшва, отидох да я посрещна и леко я целунах по бузата. Тя неуверено ми отговори със същото.
— Здрасти — казах аз.
— Здравей.
— Как мина денят?
Тъп въпрос.
— Саймън! «Био-уан» подготвя пренасянето. Всичко е наопаки. Денят беше ужасен.
— Извинявай… Направих салата.
— Чудесно — каза Лиза без голям ентусиазъм и започна да преглежда пощата си.
Върнах се в кухнята, налях две чаши вино и подадох едната на Лиза. Тя ми благодари с половин уста и с голям интерес зачете съобщението от някаква компания, рекламираща своите кредитни карти.
— Вечерята е готова — информирах я след няколко минути.
— Ей сега. Искам да звънна на Еди.
Тя се скри в спалнята и затвори вратата. Мина поне половин час. Прочетох вестника и го захванах пак отначало. Полагах усилия да не се ядосам, но не успях.
Най-сетне тя излезе от спалнята. Личеше ѝ,че е плакала. Очите ѝ бяха зачервени, но беше избърсала сълзите си. Лицето ѝ някак се бе смалило и застинало. Приближих се до нея да я прегърна. Не ме отблъсна, но усещах, че е напрегната.
Седнахме да вечеряме. Аз се борех с разкъсващите ме емоции. От една страна, желаех да притегля Лиза до мен, да я утеша, да се опитам да премахна явно ужасната болка, която я измъчваше. От друга — ядосвах се, че тя не ми позволява да я докосна, не ми се доверява и ме подозира.
Седяхме, дъвчехме салатата и никой не проговаряше. По бузата ѝ се търколи самотна сълза. Докоснах ръкава ѝ,но тя рязко се дръпна. После сърдито забоде вилицата в парче авокадо.
— Кажи ми нещо.
— Какво?
— Искам да говорим за Франк… за мен… за теб и мен.
Тя остави вилицата си на масата и подсмръкна.
— Какво за теб и мен?
— Интересува ме дали наистина мислиш, че аз съм убил баща ти.
— Не знам — въздъхна тя и отново взе вилицата си.
Въпреки желанието ми да не изпускам нервите си, сдържаният в мен гняв избухна.
— Какво означава това «не знам»? Трябва да знаеш! И трябва да ми вярваш!
Тя сърдито ме погледна:
— Да, предполагам, че трябва да ти вярвам… трябва, нали така? Ако ще живеем под един покрив, налага се да ти вярвам!
— Е, вярваш ли ми?
Лиза сви рамене и заби поглед в чинията си.
— Ами… искам да ти вярвам.
— Това не е достатъчно! — В мига, в който го казах, съжалих за думите си.
Тя захвърли вилицата.
— Съжалявам, че не ти е достатъчно, но на повече не съм способна. Истината, Саймън, е, че просто сама не знам. Мисля по въпроса по цял ден и съм абсолютно объркана. Полицията смята, че ти си убил Франк, Еди е убеден, че ти си го убил, а аз… аз се питам дали не съм една глупава съпруга, която живее в една къща с убиец, спи в едно легло с убиец! Но и ти си прав… как да повярвам, че си направил такова нещо! Как дори мога да си го помисля?
— Трябва да ми вярваш, Лиза.
— Саймън, нямаш представа колко силно искам да мога напълно да ти вярвам. Но ето на, не мога! — Тя замълча. Дишаше дълбоко и примигваше начесто, явно за да сдържи сълзите си. — Днес в един момент реших, че ще опитам да живеем заедно, ще се насиля да забравя всичките си съмнения, но сега не съм сигурна дали мога да го направя.
— Можеш, Лиза, можеш.
Тя пак замълча, но сълзите ѝ вече течаха. После поклати глава:
— Не, няма да стане. Объркана съм, изморена съм и никога не съм се чувствала по-нещастна. Всичко около мен просто се… разпада. Нямам сили да остана тук, без да съм сигурна, че… че…
— Но ти имаш нужда от мен.
— Имам ли наистина?
