— Да, аз трябва да се грижа за теб.
Тя гневно ме погледна и атакува салатата си. Беше толкова напрегната, че направо се тресеше. Чинията ѝ тракаше по масата след всяко забождане с вилицата. Виждаше се, че полага върховно усилие да овладее раздиращите я чувства.
Усещах, че я загубвам. Знаех, че я загубвам.
— Лиза…
Но тя не ми обърна внимание. След няколко секунди хвърли вилицата, блъсна чинията, скочи от стола и изскочи от стаята с наведена глава, без да ме поглежда.
Последвах я. Отиваше към спалнята. Влезе и затвори вратата.
Отворих я. Тя беше извадила едно от чекмеджетата на гардероба.
— Лиза! Какво правиш?
— На теб как ти изглежда?
— Не можеш да си тръгнеш!
— Защо да не мога? По-скоро не бих могла да остана! — Тя започна да тъпче в една от пътните чанти дрехи, обувки, тоалетни принадлежности.
— Лиза… Съжалявам за онова, което казах преди малко. Не си тръгвай. Моля те, остани. Ще оправим нещата.
Отидох при чекмеджето и посегнах да го взема.
— Остави го! — изкрещя тя и го дръпна от ръцете ми.
За един абсурден момент двамата го дърпахме, всеки към себе си.
— Пусни го, Саймън!
Не можех да ѝ се противопоставя физически, ако тя искаше да си върви. Пуснах проклетото чекмедже.
— Благодаря ти — язвително каза тя. — Сега нека си прибера нещата и ще те освободя от тягостното си присъствие.
— Къде отиваш?
— Ще бъда при Кели. — Кели беше нейна колежка и приятелка. Тя рязко дръпна ципа на чантата. — Останалото ще си взема после.
— Лиза…
Но тя тръгна към вратата, понесла издутата чанта.
— Сбогом, Саймън.
13.
Онази нощ почти не спах. Едва издържах в апартамента, така че на сутринта отидох в «Ревиър» колкото можах по-рано и се зарових в документите на «Тетраком», без да вниквам в съдържанието им. Почти не обръщах внимание на Джон и Даниел. Изчаках да стане девет и четвърт, когато Лиза вече трябваше да е отишла на работа. Даниел бе запрашил нанякъде, а Джон говореше по телефона.
— Излизам за малко — казах му. — Връщам се след четвърт час.
Джон ми махна с ръка да покаже, че ме е чул, без да прекъсва разговора си.
Облякох си сакото, взех асансьора до партера и излязох на Федерал стрийт. Навън беше тихо, ако не се броеше шумът откъм «Голямата дупка» — героичния опит на градските власти да погребат под земята магистралата, разсичаща града на две. Отворих клетъчния си телефон, набрах централата на «Бостън пептидс» и ме свързаха.
— Телефонът на Лиза Кук.
Гласът обаче не беше нейният.
— Мога ли да говоря с нея, ако обичате?
— Ще видя дали е наблизо. Кой я търси?
— Саймън.
При нормални обстоятелства реакцията би била: «Да, ей сега ви я давам». Но този път не се изненадах, когато гласът ме уведоми, че Лиза я няма.
Изчаках пет минути с ръце в джобовете, като нетърпеливо пристъпвах от крак на крак. После повторих опита.
— Телефонът на Лиза Кук.
Различен глас. Добре. Този път реших да използвам американски акцент:
— О, здрасти, мога ли да говоря с Лиза? Брат ѝ се обажда — Еди.
— Един момент.
Няколко секунди и чух в слушалката гласа на Лиза:
— Еди! Много рано си станал.
— Не е Еди — казах. — Аз съм.
— Слушай, Саймън, не смей повече да се преструваш…
— Не, Лиза. Изслушай ме. Снощи, когато си тръгна, и двамата бяхме разстроени. Мисля, че трябва да поговорим сега, когато, предполагам, сме по-спокойни.
Миг мълчание. Молех се да не ми затвори. След това я чух да въздиша.
— Изчакай да се прехвърля на друг телефон. — Щракване, тишина, после отново чух гласа ѝ: — Добре, сега вече мога да говоря.
— Струва ми се, че е по-добре да се срещнем някъде, където да поговорим на спокойствие.
— Не е нужно, Саймън. Мислих върху ситуацията цяла нощ. И вече взех решение.
— Но ти не можеш да ме напуснеш, Лиза!
— Не, Саймън. Просто не мога да остана при теб. Не и след като допускам, че може да си убил баща ми.
— Ти сама казваш «може». Значи не си сигурна, нали?
Пауза в слушалката.
— Виж, объркана съм, толкова ли не можеш да разбереш? Чувствам се отвратително. Наистина. И бих искала да бъдем разделени поне за известно време.
— Разбирам как се чувстваш. Но не разбирам защо. Защо, за бога, не се опиташ да видиш по изключение как стоят нещата от моя страна! Имам правото да знам защо правиш всичко това. Защо не се срещнем на чаша кафе, за да ми обясниш?
— Не съм сигурна, че ще мога да ти го обясня.
— Опитай. Заслужавам поне това.
Отново къса пауза.
— Добре — неохотно се съгласи накрая тя. — Мисля, че имаш право. Можеш ли да дойдеш тук сега?
— Да — бързо отговорих аз. — Тръгвам веднага.
Взех такси.
Въпреки името си «Бостън пептидс» се помещаваше в стара едноетажна сграда на Кеймбридж — в ничията земя между Масачузетския технологически и Харвард. От едната ѝ страна имаше малка фабрика за отливки, а от другата — разчистено поле, използвано временно като футболно игрище. Малки багери бяха захапали поляната в близкия ѝ край.
Лиза ме чакаше на стълбището пред входа. На лицето ѝ трайно се бе настанило вече добре познатото ми изражение на искрено нещастие.
