— Кели, обажда се Саймън. Мога ли да говоря с Лиза?
— О, здрасти, Саймън — невъзмутимо ме поздрави тя, сякаш ставаше дума за обикновено обаждане от вежливост. — Сега ще видя дали е тук. — Чу се изтракване от слагането на слушалката върху твърда повърхност и последва дълго чакане. Накрая отново се разнесе гласът на Кели: — Току-що е излязла, Саймън. Не съм сигурна кога ще се върне.
— Не, не е излязла. Там е и не иска да разговаря с мен.
— Ами… добре. Прав си. Но нали и ти очакваше точно това — репликира ме Кели с все така любезен, но твърд глас.
— Кели, дай ми я само за малко. Важно е.
— Съжалявам, Саймън. Нямам намерение да прекарвам нощта в тичане от телефона до нея и обратно. Ти може да искаш да говориш с нея, но тя не желае това, а аз нито искам, нито мога да променя нещата.
— Добре, добре. Поне ѝ предай нещо от мен, става ли?
— Разбира се. Казвай.
Замислих се за секунда. Имаше толкова много неща, които исках да ѝ кажа. Бях сърдит, че ме напусна, че ме подозира в убийството на баща си, че не ми вярва. Но не се обаждах, за да я информирам колко съм ѝ сърдит. Обаждах се, за да ѝ кажа, че държа да се върне.
Поколебах се дали да не ѝ съобщя за идването на Махони и изведнъж се усъмних дали телефонът ми не се подслушва.
— Саймън?
— Извинявай, Кели. Кажи ѝ просто, че ѝ благодаря за подкрепата.
— Окей, веднага ще го направя.
— И… Кели…
— Да?
— Грижи се за нея, моля те.
— Не се безпокой — обеща тя и затвори.
Надявах се Лиза да разбере какво ѝ казвах. Бях разбрал, че не е казала на Махони за револвера, когато я бе разпитвал. Исках да научи, че съм ѝ признателен. Не всичко между нас бе угаснало. Далеч не всичко. И освен това се молех да почувства, че искам да се върне.
Бях доволен, че е при Кели. Не се съмнявах, че тя ще се грижи за нея. Харесвах безпристрастното отношение на Кели към създалата се ситуация. А дори да не бе съвсем така, допадаше ми, че не долавям у нея открита неприязън към мен.
Вечерята ми бе изстинала. Яденето в тигана се бе залоило. Студеният бекон може би донякъде е поносим. Студените пържени яйца не са. Изхвърлих всичко и се задоволих с една бира.
Така-а… Интересно какво щеше да се случи по-нататък. Махони очевидно бе на крачка от това да ме арестува. Нещата определено загрубяваха. Вече започвах да усещам как американската правораздавателна система ме засмуква в себе си и това усещане ме плашеше. Чувствах се самотен и чужд, много чужд на тази страна. Замислих се какво ми е известно за съдебната система в САЩ, макар информацията, с която разполагах, да бе изключително от телевизията. Делото по обвинение в убийство е дълга и мрачна история, това знаех със сигурност. Не се съмнявах, че участниците в него — полиция, адвокати, съдии, съдебни заседатели и най-вече пресата — ще видят в мен един арогантен чужденец, довлякъл се в страната им, за да убие един от техните сънародници.
Каквото и присъда да ми бе подготвила съдбата, следващата година се оформяше да бъде истински ад.
Офисът на Гарднър Филипс се намираше в модерна сграда в близко съседство със Съдебната палата. Беше ми почти по пътя за работа.
Самият Филипс бе десетина години по-млад от Гил, с къса, грижливо подстригана брадичка и увереност в поведението, която намерих за силно успокоителна. Той внимателно изслуша разказа ми, като си правеше бележки. Разказах му всичко, включително как Лиза е намерила оръжието и как се е отървала от него. Той ми зададе няколко конкретни въпроса, уточняващи някои подробности, но така и не ме попита направо убил ли съм Франк и аз ли съм оставил револвера в дрешника. Не знам защо, но това ме разтревожи.
Когато свърших, той прегледа драскулките си, без да бърза, преди да ми каже заключението си.
— Няма никакво съмнение, че трупат улики срещу вас. Но още са далеч от вземането на решение. Трябва да намерят оръжието или поне свидетел, или нещо друго, за да затворят капана.
— Не мога да си обясня как така никой не ме е видял на плажа. Някой поне трябва да е забелязал колата ми.
— Ще направим собствено разследване, ако се наложи. Но господин Кук може да е бил убит по всяко време преди десет вечерта. Това, че не е отговорил на позвъняването на своя колега, не означава, че в този момент вече е бил убит. Може да е излязъл на разходка, да е отишъл до магазина, да е бил в банята… всичко е възможно. Махони просто се опитва да ви изплаши.
— И успява — промърморих аз.
— Важното сега е да не разговаряте с тях, ако не присъствам, и дори в този случай не бива да казвате нищо.
— Даже ако мога да внеса разяснение по нещо важно?
— Повтарям, не казвайте нищо! Аз ще разяснявам каквото се налага и ако се налага. Ще се обадя на сержант Махони още тази сутрин и ще го предупредя, че повече няма да отговаряте на никакви негови въпроси. Не се безпокойте, това няма да го изненада. И да се надяваме, че няма да изровят нещо непредвидено.
