— Разбирам загрижеността ти. Но бъди внимателен. Гил е прав: почнем ли да се сочим обвинително един друг по отношение смъртта на Франк, с фирмата е свършено. Той ни разказа за подозренията на полицията по отношение на теб и заяви, че ти имаш пълната му подкрепа. Но думите му едва ли следва да бъдат разбирани в смисъл, че трябва да подкрепяме теб и да обвиним друг.
— Това ми е ясно — казах аз. — Но кажи ми какво мислиш ти, Даян. Според теб, убил ли съм Франк?
— Разбира се, че не — отговори тя без колебание.
— Благодаря ти — усмихнах ѝ се в отговор.
Пихме известно време, без да говорим. Денят бе дълъг. Второто уиски — доста щедра доза при това — започваше да ми действа. Почувствах, че най-сетне се отпускам.
— Как е Лиза? — наруши мълчанието Даян.
Все още не бях казал на никого в «Ревиър» за Лиза и мен. Но простият въпрос изискваше прост отговор.
— Напусна ме.
— О, не! — Даян ме погледна искрено загрижена. Не зададе следващия въпрос, на който трябваше да излъжа: «Защо?». Вместо това ме попита:
— Кога?
— Преди два дни.
— Как се чувстваш?
— Отвратително — въздъхнах аз и пресуших чашата си.
— Съжалявам — каза Даян.
Не исках повече да говоря за Лиза. Всъщност в този момент не исках дори да мисля за нея. Беше ми хубаво, че съм далеч от Бостън, от Лиза и от бъркотията около смъртта на Франк. Сервитьорът услужливо се появи в полезрението ми и аз привлякох вниманието му:
— Още две, ако обичате.
Разговаряхме за други неща — за Англия и за Ню Джърси, където бе израсла Даян. Научих с изненада, че тя е класически пример на бедно момиче, издигнало се със собствени сили в обществото. Баща ѝ бил електротехник, но това не ѝ бе попречило да се добере до Нюйоркския университет, а после и до бизнес школата на Колумбийския университет, където бе завършила като първенец на випуска. Беше се справила прекрасно с предизвикателствата на живота. Пълната с вътрешно достойнство осанка, фините дрехи, дори акцента ѝ — това бяха все неща, които несъмнено бе научила. И по скромното мнение на чужденец като мен, беше ги научила по възможно най-добрия начин.
Наближаваше един след полунощ, когато решихме да приключваме. Качихме се с асансьора и Даян стоеше плътно до мен. В един момент тя обърна глава нагоре, повдигна се леко на пръсти и ме целуна по устните. Бях изморен и прекалено объркан, за да реагирам, но не се отдръпнах. Когато спряхме на нейния етаж, тя ме стрелна с бърза усмивка, после каза:
— Лека нощ.
И влезе в стаята си.
Прекарах нова ужасна нощ в размишления за Франк, Лиза и сега Даян. Към гнева ми се бе добавило и чувството на вина. Уискито, умората и подсъзнателните ми тревоги тласкаха мозъка ми в най-невероятни състояния. Събудих се изморен и с главоболие.
Видяхме се с Даян на закуска. Изглеждаше по обичайния за нея начин — великолепно. Единственият намек за случилото се снощи бе фактът, че изпи няколко чаши портокалов сок, без да се докосне до храната.
А може би и нищо особено не се бе случило.
Купчината документи на бюрото ми бе станала още по-висока, а телефонният ми секретар бе записал сумарно няколко минути обаждания, на които трябваше да отговоря. Компютърът ми ме информира, че имам четиридесет и шест съобщения, получени по електронната ми поща.
Няколко от обажданията и съобщенията бяха от Крейг, така че за да си спестя излишните усилия, реших да му се обадя по телефона.
— Какво става, Крейг?
— Не знам, Саймън. Има и добри, и лоши новини.
— Кои са добрите?
— Приятелят ти Джеф Либерман снесе сто и петдесет хиляди. И ми разказа история за някакъв фонд към директорския борд на «Блумфийлд Уайс», който би могъл да се заинтересува.
— Това е добре — казах аз с целия ентусиазъм, който можах да събера. Проблемът на «Нет коп» изискваше нещо по-сериозно от няколко частни инвеститора, които едва ли щяха да допринесат за създаването на прототипа. Трябваха сериозни долари от сериозни играчи. Интересно тогава какви ли щяха да бъдат лошите новини. — Как мина разговорът при «Ериксон»?
— Не много добре — въздъхна Крейг. — Идеята им хареса, но искат да видят силициева пластина с годни чипове.
— И няма никакъв начин да направим изработването на прототипа по-евтино?
— Никакъв. — Въздъхнах на свой ред. — Не е добре, нали? — попита ме Крейг с нетипично за него безпокойство.
— Не се отчайвай, Крейг — опитах се да го окуража с уверен глас. — Знаехме, че няма да е лесно.
— Да, така е. Ами… добре, ще се чуем по-нататък.
Дявол да го вземе! Не бях готов да понеса мисълта, че «Нет коп» може да умре просто ей така. Не бях!
Изглежда, и Джон имаше лош ден. Изглеждаше сериозно обезпокоен.
— Какво има? — погледнах го аз.
— Постелките отиват по дяволите — каза ми той.
— Какъв е проблемът?
— Сега пък банката се дърпа. Не им харесвало натрупването на складова наличност. И искат изчистване на кредитната линия за оборотен капитал до края на месеца.
— И ти не можеш да го направиш, така ли?
— Абсурд.
— А какво стана със стратегията към разголване?
— Банкерите не се запалиха — мрачно съобщи Джон. — Всъщност дори ми се струва, че това ги вкисна още повече.
— О — това вече беше неприятно. — И какво каза Арт?
