Уикендът се оказа труден. Прекарах по-голямата част от него в апартамента. Подредих, прибрах разхвърляните навсякъде вещи на Лиза по местата им. Извадих повехналите ириси от вазата и ги хвърлих в кошчето за боклук. После се огледах и като видях колко неестествено подредено е всичко, усетих липсата ѝ още по-силно. Безпорядъкът беше част от нея, част от съвместния ни живот. Така че извадих обратно нещата ѝ — палтото, книгата, която току-що бе приключила, старите броеве на «Атлантик мънтли». Дори пак напълних вазата с вода и сложих в нея повехналите ириси. После спрях и се замислих… Това беше нелепо.
Работата не бе само в липсата ѝ. Безпокоях се за нея. Тревожех се как ще ѝ се отрази напрежението от последните седмици. Знаех, че има нужда от помощ, и страшно ми се искаше да ѝ я дам, вместо да бъда изолиран по този абсурден начин.
Опитах се да ѝ се обадя, естествено. Но Кели я пазеше от мен много успешно, така че не стигнах доникъде. Мина ми през ума да застана пред апартамента на Кели в Кеймбридж, за да принудя Лиза да разговаря с мен, но се въздържах. Това можеше допълнително да влоши нещата. Може би един ден щях да бъда принуден да прибягна и до това, но най-добре щеше да е да изчакам момента, когато тя щеше да бъде готова да обмисли връщането си при мен. Или ако научех нещо изключително важно относно смъртта на Франк.
Струваше ми се, че съм направил малък прогрес в това отношение. Все пак съвсем доскоро дори не бях подозирал за оставката на Гил. Сега знаех, и проблемът за наследяването на властта в «Ревиър» изглеждаше от ключово значение. Но имаше още много неща, които трябваше да науча. Отново ми се прииска да знаех онова, което бе разкрила полицията.
Позвъни ми сестра ми. Поговорихме си за Франк, след това за Лиза. Не ѝ разказах за сержант Махони. Тя, от своя страна, не ме попита за парите, което не ми попречи да се почувствам отвратително от невъзможността да ѝ кажа нещо конкретно. Начинът, по който се развиваха нещата, ме караше да не разчитам много на наследството на Франк.
Да, уикендът наистина бе неприятен.
15.
След псевдооперативката в понеделник, на която Арт ни уведоми, че «Био-уан» вече са се захванали с «Бостън пептидс», като съставят списъци и въдворяват ред, Даян и аз тръгнахме за летището.
«Тетраком» се намираше в предградие на няколко мили южно от Синсинати и от другата страна на Охайо спрямо летището, в Северно Кентъки. Компанията бе купила и преобзавела няколко стари промишлени постройки — от онези с червените тухли. Гледана отвън, щабквартирата на фирмата нямаше нищо общо с високотехнологичния блясък, който заслепява очите на каращите по бостънското шосе 128.
Даян ме представи на екипа, занимаващ се с управлението, след което влязохме в скромен офис. Даян бе разгледала останалото миналата седмица. Целта на настоящето ни идване бе да получим някои важни отговори.
Въпросите на Даян бяха трудни и прецизно формулирани. Интересуваше я основно конкуренцията, но в много по-голяма дълбочина, отколкото аз и Франк се бяхме интересували в разговорите ни с «Нет коп». Управленческият екип се бе подготвил. Изпълнителният директор, Боб Хехт, както изглежда, познаваше подробно не само своя продукт, но и потенциалния му пазар. Липсваше му част от енергичността на Крейг и създаваше впечатление по-скоро на мениджър, отколкото на разработчик, но несъмнено излъчваше абсолютна увереност.
Вечеряхме с Хехт и колегите му в хотел «Синсинати», където бяхме отседнали. Основният принцип в работата на рисковия инвеститор е да опознае подробно ръководството на компанията, преди да реши да инвестира в нея. Е, не стигахме чак до събеседване със съпругите им, но беше важно да разберем повече за хората, които щяха да работят с парите ни.
Хехт бе събрал добър екип. Всички без изключение вярваха в своя продукт — подобрен филтър в микровълновата част от спектъра, с приложение в клетъчната телефония — и бяха твърдо решени да успеят. Клетъчните комуникации превземаха все по-отдалечени кътчета на земното кълбо, нуждата от подобни филтри се засилваше, а този на «Тетраком» беше не само по-добър, но и по-евтин от останалите на пазара. На всичко отгоре технологията им бе патентно защитена.
Малко преди единайсет Хехт и хората му си тръгнаха. Готвех се и аз да си лягам, когато Даян предложи да пийнем по нещо. Отидохме в бара и аз си поръчах малцово уиски, а Даян — бренди.
— Е, какво ти е впечатлението? — поинтересува се Даян.
— От екипа или от продукта?
— И от двете.
Предложих на Даян моя анализ, който се свеждаше до това, че съм впечатлен. След това ѝ признах за единственото си безпокойство: съществуващите компании в тази пазарна ниша можеха да излязат със собствени технологични решения, които да се окажат не по-лоши от това на «Тетраком», а при стоки с еднакви качества клиентите проявяват склонността да предпочитат по-утвърдения доставчик. Поговорихме на тази тема известно време, после Даян ми зададе големия въпрос:
— Според теб трябва ли да инвестираме?
Кимнах.
— Да, при положение, че евентуалната конкуренция престане да ни безпокои.
