Седнах в мекото кресло и оставих погледа ми да се плъзне към големия екран. «Мичиган» водеха с 23:22 срещу «Охайо Стейт» и публиката бе наелектризирана. Запитах се дали снощи отборът на «Челси» бе победил «Арсенал» в мача на «Стамфорд»5.
— Голям мач — каза Арт, като се появи откъм кухнята. — Следващата седмица Чарли ще играе в «Охайо». Какъв е проблемът?
— Ами… — започнах аз, — всъщност става дума за смъртта на Франк.
— Аха.
— А проблемът е, че според полицията убиецът съм аз.
Направих пауза, за да проследя реакцията на Арт. Първоначално той не каза нищо, само ме изгледа внимателно, като че ли споделяше убеждението на полицията. После, изглежда, все пак реши да бъде вежлив и да ме изслуша.
— Но нали си му зет?
— Е, това вече е част от проблема. Лиза наследява половината от състоянието на Франк. Включително печалбата от «Био-уан». — Арт изсумтя, сякаш мисълта, че Франк може да спечели някой и друг милион благодарение на «Био-уан», му беше неприятна. — Освен това аз наистина отидох да се видя с него в Марш Хаус малко преди да е бил убит — продължих аз. — И вероятно съм последният човек, който го е видял жив. С изключение на истинския убиец естествено.
Арт се намръщи.
— Разбирам, че това не изглежда добре. Но Гил беше категоричен, че всички трябва да застанем зад теб, значи така и ще направим.
Шърли Алтшуле се появи с чая. Както можеше да се очаква, беше в чаша уеджуудски порцелан.
— Благодаря, госпожо Алтшуле — нарочно се обърнах по-официално към нея аз. — Много се извинявам, но може ли да ви помоля за капка мляко?
— О, разбира се — сепна се тя и се върна в кухнята.
— Но как бих могъл да помогна аз? — озадачено попита Арт, щом тя излезе.
Усмихнах се притеснено.
— Трябва да разбера кой е убил Франк. А за да направя това, налага се да задам няколко въпроса.
— Например?
— Питам се дали би могъл да ми кажеш къде си бил в съботата, когато е бил убит?
— Какво? — Арт едва не се задави с глътката «Доктор Пепър». — Що за въпрос е това? Аз не съм го убил!
— Знам, че е така, Арт, но трябва да елиминирам когото мога от фирмата.
— Вече трябваше да отговарям на такива въпроси пред полицията. Защо, по дяволите, трябва да отговарям и на теб?
— Извинявам се, Арт. Както можеш да се досетиш, полицията не изгаря от желание да споделя с мен резултатите от своето разследване с изключение на убеждението си, че аз съм най-вероятният извършител. Така че се налага да повторя сам някои фази от тяхното разследване. Знам, че няма да ти е приятно, но за мен това е много важно.
— Добре де, онзи ден си бях у дома с Шърли, нали така, мила?
Жена му току-що се бе върнала с фина каничка мляко. Налях си.
— За кой ден става дума? — попита тя.
— Съботата, когато убиха Франк.
Шърли Алтшуле ме погледна остро.
— Точно така. Ти работи в двора по-голямата част от следобеда, а след това взехме касета и вечерта гледахме видео. Но нали вече го каза на полицията?
— Знам, само че Саймън провежда собствено разследване.
— Бил ли е някой друг с вас този ден?
— Не — без замисляне отговори Шърли. — Децата бяха в колежа.
— И кой взе касетата?
— Аз — отговори Шърли. — Беше «Умирай трудно». Арт харесва такива филми. Само че нещо не мога да разбера защо ви е да знаете всичко това. Не допускам, че…
— Разбира се, че не, госпожо Алтшуле. Както каза Арт, аз само се опитвам да пресъздам онова, което полицията вече е научила. Както и да е, с това, което ми казахте, аз мога спокойно да задраскам Арт от списъка, макар изобщо да не го бях включвал в него.
Тя обезпокоено ме погледна.
— Отивам на пазар, Арт. Няма да се бавя.
— Ще се видим, скъпа.
Изчаках я да излезе и продължих разпита си:
— Имаш ли някаква представа кой може да е убил Франк?
— Не. По този въпрос съм на мнението на Гил. Не мога да повярвам, че е някой от «Ревиър». Не изключвам да е бил бродещ луд. И вярвам, че полицията в крайна сметка ще го открие. Надявам се да го направи, преди да е посегнал на други.
— Ще ти призная, че усещането да си сред заподозрените е отвратително — казах му. — Поставя на сериозно изпитание вярата ти в системата на правораздаване.
— Вярвам, че е така.
— Дочух, че и на теб ти се е случвало нещо подобно. След самоубийството на твоя партньор.
— Кой ти каза това? — остро ме попита Арт.
— О, забравих вече. Знаеш, всякакви слухове. Не може да се вярва на всичко.
Арт продължи да ме гледа.
— Да, така е. — Той погледна часовника си, който сигурно показваше около пет и четвърт, после хвърли поглед към входната врата, през която бе излязла жена му. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо истинско?
— Не е ли малко рано? — предпазливо казах аз. Макар един развързан език да можеше да ми каже повече, идеята да окуражавам бивш пияница не ми допадаше.
— Глупости! «Джак» с лед, става ли?
Истината бе, че ако Арт се нуждаеше от «нещо истинско», едва ли можех да го спра. Така че кимнах.
Арт бръкна зад една полица с книги и измъкна оттам бутилка «Джак Даниелс». Намери две чаши и извади лед от малък хладилник, натъпкан с «Доктор Пепър». Миг по-късно вече държах в ръката си чаша с щедра доза в нея.
Арт отпи голяма глътка.
