— Не могли да съберат достатъчно доказателства, за да го арестуват, да не говорим да му предявят обвинение. Както изглежда, по време на така нареченото самоубийство той си е бил вкъщи, в компанията на жена си. Тя подкрепя алибито му, но е единствена. Арт заявил, че бил мъртвопиян, когато е станало, така че нямало как да бъде той. Но и на това не било намерено независимо потвърждение.
— Как по-точно се е самоубил Слейтър?
— Както се казва, пръснал си мозъка — обясни ми Крейг. — Обстоятелствата били от онзи вид, които оставят възможност да бъдат фалшифицирани от човек, който си знае работата и може да се доближи до жертвата достатъчно близко, за да опре дуло в слепоочието ѝ. Имало е много кръв, но Арт спокойно би могъл да се отърве от дрехите, с които е бил облечен. Дори обаче да го е направил той, няма никакви твърди улики, говорещи за това.
— Можеш ли да намериш нещо във връзка с убийството на Франк Кук?
Крейг направи нещастна гримаса и поклати глава:
— Съжалявам, Саймън. Да ровя в още активно дело е деликатна работа. Освен това става дума за окръг Есекс, нали така?
Кимнах.
— На моите хора ще им е малко трудно да ровят там, без да ги забележат.
— Жалко. Не знам какво не бих дал, за да разбера дали Махони не е надушил нещо повече за Арт. Или дали има някаква причина да го изключи безусловно от списъка на заподозрените.
— Ами винаги можеш да го попиташ.
Погледнах го скептично.
— Нали не очакваш, че ще падне на колене пред мен и ще ми признае всичко?
— Не, но може да ти каже дали разполага с доказателство, че той не го е извършил. Разбира се, ако го попиташ както трябва.
— Може някой ден да го направя. Благодаря ти, Крейг, много ми помогна.
— Няма нищо, приятел. Сега другото. Предполагам, че в понеделник всичко ще мине гладко, нали?
Все още предстоеше да получа разрешението на партньорите за сделката с Джеф.
— Научих си урока — въздъхнах аз. — Повече няма да чуеш от мен, че работата е опечена.
Крейг се напрегна.
— Виж, Саймън, ако пак започнат да си играят с мен, ще…
— Успокой се. Ще ти се обадя в понеделник, ако има проблем.
— Обади ми се каквото и да решат.
— Разбрано — уверих го аз и той си тръгна.
17.
Реших, че няма какво толкова да загубя, ако поговоря с Арт. И най-доброто място, където можех да го направя, бе неговият дом. Така че в късния неделен следобед взех колата и отидох в Актън.
Околностите на Бостън са пренаселени с възможно най-прозаичните имена от югоизточните части на Англия: Актън, Челмсфорд, Уобърн, Билерика, Брейнтрий, Норуд и естествено Удбридж — и това е само като начало. Да шофираш из тези места е същото като да се загубиш в Англия. Още не се бях натъкнал на Чипинг Онгар, но бях сигурен, че е тук някъде и ме чака да го открия.
Актън обаче изобщо не приличаше на своя съименник от Западен Лондон. Лъкатушещи ручеи, мостчета, каменисти бостани с тикви, подредени като на парад, безразборно разпръснати ярко боядисани дървени къщи, малки сини езерца и дървета. Дървета и дървета — навсякъде. Яркото есенно слънце по възможно най-ефектен начин се отразяваше от оранжево-червените листа на кленовете и от жълтите, кафяви и зелени листа на по-низшите представители на флората тук. Макар да помнех за какво съм дошъл, почувствах душевен подем, докато пътувах по Спринг Холоу Роуд към големия боядисан в жълто дом на Арт с паркирания пред него зелен ленд ровър.
Отвори ми жена му — Шърли. Макар да гонеше петдесетте, тя полагаше всички усилия да изглежда двайсет години по-млада. Изрусената коса, опънатите по бедрата ѝ сини джинси и внимателно положеният грим правеха възможното, но не бих казал, че измамата бе пълна. Както бе подхвърлил Даниел, бяхме прекарали доста добре с нея на празненството миналата Коледа, но ето че ѝ трябваше близо секунда, за да ме познае. След като се сети обаче, тя ме дари с широка усмивка.
— Саймън, колко се радвам да те видя!
— Извинявам се, че ви притеснявам през уикенда, Шърли.
— Ама няма нищо, моля ти се. Заповядай. Точно се готвех да пазарувам, но Арт е тук.
Изчаках в хола, докато тя отиде да го повика.
— Какъв е проблемът, Саймън? Да не е изгърмяла някоя сделка? — попита той едва ли не с надежда.
— Не, не става дума за това. Идвам по… лична работа.
— О, така ли? — Арт ме изгледа подозрително. Беше облечен в прецизно изгладен бежов панталон и дънкова риза. Не изглеждаше изморен, но очите му бяха влажни, сякаш страдаше от настинка или нещо подобно.
— Да. Имам нужда от твоя съвет по един въпрос.
След кратко колебание Арт прецени, че може да изиграе ролята на мъдрия чичо. Покани ме в дневната. На екрана на големия телевизор вървеше футболен мач между отбори от висшата лига. Арт натисна бутон на дистанционното, за да намали звука, без да го изключва съвсем, и взе вече отворената кутия диетична «Доктор Пепър».
— Искаш ли?
— Не, благодаря.
— Чаша чай?
— Ако може. Би било прекрасно.
Не бях сигурен дали Арт не ме иронизира, но истината бе, че действително предпочитах чаша чай пред любимия му тъмновиолетов силно газиран химикал.
— Ей сега ще кажа на Шърли да ти направи.
