— Ааа… Това вече е добре. — Той запрати с удивителна точност празната кутия «Доктор Пепър» в кошчето в другия край на стаята. — Да, знам от личен опит какво е да си номер едно в списъка — каза той. — Неприятно беше, признавам. Имах чувството, че всичко около мен пропада. Оказа се, че моят партньор се е облагодетелствал за сметка на фирмата в течение на години. Само че искът да изплатим гаранцията за неизпълнение на договорните задължения по продажбата беше срещу двама ни. И този иск, казвам ти, беше огромен. А тъпият му кучи син взе та се самоуби! И полицаите обвиниха мен за това.
— Но едва ли са разполагали с улики, нали?
— Никакви. Но аз имах мотив, а единственото ми алиби беше Шърли, само че те не ѝ вярваха, естествено. И възприемаха службата ми във Виетнам като друг факт срещу мен. Ще ти кажа, ядосах се! Защото според тях излизаше, че след като съм се бил за своята родина, значи ставам за убиец.
— Знам много добре как си се чувствал — казах аз. — И Махони има същото отношение към мен.
Арт ме изгледа любопитно.
— Но ти не си воювал, нали? Не знам защо, но винаги съм си представял, че кралската охрана само се пъчи на конете си, когато кралицата дава прием.
— Не, не съм воювал — съгласих се аз. — Но мога да карам бронирана кола. И освен това имам една година служба в Северна Ирландия. Предполагам точно това не му харесва на Махони в мен.
— Има логика — съгласи се Арт.
— Но в крайна сметка не успяха да ти прикачат нищо, нали? — върнах аз разговора в интересуващата ме посока.
— Да, имах добър адвокат и се наложи да ме оставят на мира — изсумтя Арт. — Копелето Слейтър ми тровеше живота даже от гроба. — Той замислено отпи глътка.
— Как беше във Виетнам? — попитах го предпазливо.
Арт ме изгледа подозрително.
— Не беше онова, което очаквах. Имах друга представа как трябва да се води война. А и ние бяхме обучени на съвсем други неща. — Той пак отпи, този път по-голяма глътка. — Опитвам се да я забравя. Невинаги успявам, но се опитвам. — Думите никак не бяха в стила му, който не се отличаваше със замисленост и съжаление, така че се изненадах. И благодарих на бога, че не ми се бе налагало да ходя в места като Виетнам. — Кажи ти нещо за Северна Ирландия — каза той като доизпи чашата си.
— Доста неприятно — признах на свой ред аз. — Изпратен си уж за да попречиш на едната половина от населението да избие другата, но през цялото време не можеш да се отърсиш от усещането, че всички те мразят. Толкова много омраза има там! Деветдесет и девет процента от времето цари спокойствие и точно се отпуснеш, гръмва бомба или някой стреля… и един от твоите загива.
— Мислиш ли, че мирният процес има шанс?
Свих рамене.
— Надявам се.
Помълчахме заедно.
— И все пак, научава те на нещо, нали? — внезапно проговори Арт.
Не отговорих. Не бях сигурен, че е така. Според мен едва ли бе възможно да се извлече друга поука освен тази, че всяко общество има списък от гадни задачи, които възлага за изпълнение на своята младеж от името на родината. Истината бе, че се чувствах не по-добър, а по-лош след застрелването на онези две момчета в колата.
Глътнах на свой ред остатъка от питието си и Арт ми доля.
— Ей, искаш ли да погледнеш оръжейната ми колекция? — възкликна той. — Ти поне си бил войник и ще можеш да я оцениш.
— С удоволствие — съгласих се аз. Интересът на Арт към оръжията определено бе любопитен за мен.
Оставихме чашите и Арт ме поведе към сутерена. Едната стена бе скрита зад доста здрави на външен вид метални шкафове. Арт извади ключ и отключи един от тях. Вътре имаше половин дузина старинни мускети, пушки и карабини. Много от тях датираха от времето на американската гражданска война, макар че един дълъг мускет модел «Браун Бес» несъмнено беше бил използван от британската армия по време на кампанията в полуострова.
В другите три шкафа имаше по-съвременни екземпляри, включително и от годините на Втората световна война. Можеха да се видят автомати, полуавтоматично оръжие и цяла колекция револвери и пистолети. Но не видях «Магнум 357». Не бях уверен дали изобщо някога бе притежавал такъв.
Като гледах цялото това богатство, с болка се сетих за онзи момент от началото на познанството ми с Лиза, когато тя и Арт бяха влезли в спор относно разрешителните за притежаване на оръжие.
След двайсетина минути се върнахме в дневната при чашите. Арт беше отпуснат и някак размекнат.
— Какво мислиш за Франк? — възползвах се от състоянието му аз.
Арт дълбоко въздъхна.
— Двамата с него имахме различни философии как следва да се управлява фирмата. Франк беше много аналитичен, целият му подход се основаваше на логиката. Аз съм по-практичен. Да, Франк несъмнено беше много умен. Но моят метод също работеше и работи прекрасно.
— Както и неговият — вметнах аз, отдавайки се на порива да защитя веруюто на Франк.
— О, в по-дребен мащаб, да — съгласи се Арт. — Но за да направиш нещо от рода на «Био-уан», ти трябва повече. Нужни са въображение, готовност да поемеш риск, кураж и способност да поведеш хората към голямата цел. Наречи го както искаш.
