Наречи го «късмет» — помислих си аз, но не казах нищо, а попитах:
— Мислиш ли, че той щеше да заеме мястото на Гил, след пенсионирането му? Ако беше жив, разбира се.
— Това би било възможно — каза Арт. — Гил много харесваше Франк. Но днес «Ревиър» повече от всякога се нуждае от силен водач и аз мисля, че съм точно това. — Той си наля ново питие. — Работя заедно с Гил от самото начало и мога да се похваля с най-успешните инвестиции във фирмата. Гледам на себе си като на очевидния избор. Когато Гил се оттегли, разбира се — побърза да допълни той.
Чувствах, че не очаква от мен да съм посветен в плановете на Гил.
— А ако все пак не станеш изпълнителен директор? — поинтересувах се аз.
Арт ме изгледа странно и каза убедено:
— О, аз ще стана. Недей да имаш съмнения по този въпрос.
В този момент чухме шум на приближаваща по алеята кола. След малко влезе Шърли с пластмасови пазарни торбички в ръце.
— Арт, би ли ми помогнал с това? — извика тя. И в същия миг видя чашите. — Арт!
— Е, какво? — сопна се той. Погледнах бутилката «Джак Даниеле». Беше я извадил пълна. Сега бе до половината. Но гласът на Арт не бе завален и с изключение на руменината по бузите му, той изглеждаше напълно трезв.
— Арт! Бяхме се разбрали! — с отчаяние извика тя.
Арт стана и се изпъна в цял ръст — а беше над метър и деветдесет.
— Шърли, толкова ли не можеш да схванеш, че пием по чаша с колега?
Тя пусна пликовете на пода, дръпна чашата от ръката му и изля уискито в една от саксиите.
Лицето на Арт почервеня още повече.
— Не смей да правиш това! — заплашително изръмжа той. Гласът му беше нисък и зловещ.
Жена му замръзна: явно добре познаваше последиците от този тон. Можех да се закълна, че за миг на лицето ѝ се изписа страх.
Трябваха ѝ секунда-две да си върне смелостта.
— Арт! Никакво пиене, окей? — И тя крадешком ме погледна.
— Не се безпокой, той вече си тръгваше — каза Арт. Гледаше я гневно.
Опитах се да прехвана погледа ѝ. Стоеше пред него, опитваше се да бъде непреклонна, но страхът в очите я издаваше, а и ъгълчето на устата ѝ леко потрепваше.
Не можех да я оставя така.
— Мога ли да ви помогна с багажа, госпожо Алтшуле? — предложих услугите си аз.
Тя погледна Арт.
— Да, би било много мило. — Тя се поколеба за миг, после тръгна към вратата.
Последвах я, усещайки погледа на Арт върху гърба си.
Колата ѝ бе паркирана пред входа, а капакът на багажника бе вдигнат.
— Съжалявам — казах аз, връщайки се към неофициалния тон. — Той ми предложи питие и аз приех.
— Вината не е твоя — въздъхна тя. — Реши ли да пие, така или иначе ще го направи.
— И все пак малко се безпокоя. Мислиш ли, че всичко ще бъде наред? — Тя прехапа долната си устна и кимна, но изплашеният ѝ поглед издаваше, че не е съвсем сигурна в това. — Кога започна да пие?
— Преди около месец.
— Когато умря Франк?
— Не, малко преди това.
— Имаш ли представа защо? — Тя ме погледна неуверено. — Знам, че Гил възнамерява да се оттегли — уверих я аз. — Сигурно точно тогава е съобщил на Арт. Казал ли му е, че Франк ще поеме фирмата?
Тя пое дълбоко дъх.
— Арт е изключително амбициозен. Винаги е смятал, че някой ден ще заеме мястото на Гил. Когато Гил уведоми писмено партньорите, че планира да се пенсионира, Арт реши, че моментът е дошъл. И тогава, две седмици по късно, Гил му каза, че ще предаде работата си на Франк. За Арт щяло да има нова длъжност с гръмко име, но реалната власт щяла да бъде в ръцете на Франк. Никога не бях виждала Арт така вбесен. Говореше и говореше за «Био-уан» и колко важна е тази инвестиция за фирмата. Чувстваше се предаден от Гил, това мога да кажа със сигурност. — Имаше нещо в гласа ѝ,което подсказваше, че тя изцяло застава зад съпруга си по този въпрос. — Както и да е, след като вика близо час, а може да беше и по-дълго, излезе някъде. Не каза къде отива. Върна се към полунощ с такси… пиян! — Тя пак прехапа долната си устна. — Защо Гил се държа така несправедливо с него? — Подсмръкна. — Това беше първата капка алкохол, до която се бе докоснал от десет години, след онова ужасно самоубийство на неговия партньор. А след като започна, вече не можеше да спре. Толкова е _глупаво_! Защото едва ли ще увеличи шансовете му.
— Но сега, след смъртта на Франк, може би вече мисли, че изборът няма как да не падне върху него?
— Така твърди. Но увереността му е здраво раздрусана. Вече не вярва на Гил, както преди. А и пиенето никак не му помага. — Тя ме изгледа остро, сякаш съжаляваше за нещата, които ми бе казала. — Съпругът ми не е убил Франк Кук — с леден глас заяви тя. — Знам това със сигурност. Беше с мен през цялото време. И макар да изглежда склонен към насилие понякога, той не е убиец. — Тя ме погледна, сякаш ме предизвикваше да ѝ възразя.
— Знам — примирително казах аз.
Очите ѝ бяха изпълнени със загриженост.
— Не казвай на Гил, моля те.
— Но той така или иначе ще научи.
— Може би — въздъхна тя. — И се надявам, когато научи, да прояви разбиране. Надявам се освен това, че ще мога пак да го спра от алкохола. Защото не мога да си представя как бихме живели иначе.
