— Е, добре… Прехванах електронната му поща у дома му.
— Не ми беше известно, че това е възможно.
— Няма значение, аз мога да го направя — отговори Крейг. — Не е чак толкова трудно, ако знаеш как се прави. Както и да е, разбрах, че получава съобщения от някой на име Джон, а от текста на съобщенията ставаше ясно, че те са много добри приятели. Научих, че планират да прекарат заедно уикенда в Удбридж. Реших да отида и аз там с фотоапарат и да видя дали ще мога да направя някоя по-интересна снимка.
— За да го изнудваш! Франк?
— Не исках парите за себе си — протестира Крейг. — Исках да го принудя да даде разрешение за финансирането, което «Ревиър» така или иначе ни дължеше.
— Това се нарича изнудване, Крейг!
— И така да е. Обаче Франк се беше запънал за сделката! — каза Крейг, чийто гняв малко по малко се връщаше. — Трябваше да опитам всичко възможно.
— Не, не всичко! О, господи! — Прекарах ръка през косата си. — Споменавал ли си пред полицията за всичко това?
— Не — отговори Крейг.
— И защо не?
— Мислех, че ще си навлека по-големи неприятности. Макар да не съм изнудвал Франк, не бях сигурен как ще го възприеме полицията. И най-сетне, не исках да ставам един от заподозрените.
— А замислял ли си се за мен? Много добре знаеше за моите неприятности. Не ти ли мина през ума, че можеш да ми помогнеш?
— Помислих и за това, Саймън. Честно ти казвам. Но прецених, че в светлината на онова, на което бях станал свидетел, подозренията срещу теб се засилват. Никога не съм допускал, че ти си убил Франк. Но не желаех да давам на полицията повече козове срещу теб.
— О, не говори глупости — спрях го аз. — Ако полицията беше научила за Джон, това щеше да открие цяла нова следа за разследване. Следа, водеща встрани от мен. Просто те е било страх да не се самоинкриминираш. — Крейг определено се чувстваше неудобно. — Добре, трябва да тръгвам. Мога ли да ги задържа? — Посочих с брадичка снимките в ръцете си.
— Бих предпочел да не го правиш — отговори ми неуверено Крейг.
— Налага се. И без това негативите остават у теб. Можеш да си извадиш още, когато пожелаеш. — Сложих снимките в плика и тръгнах към вратата.
— Саймън, чакай! Трябва да поговорим за прототипа…
— Не, Крейг, ако изобщо се налага да правя нещо, то е да докажа невинността си. А ти се безпокой за «Нет коп», колкото ти е угодно. Лично аз пет пари не давам.
Когато се прибрах у дома, беше към обед. Лиза бе идвала и си бе заминала, вземайки своите неща. Апартаментът — беше ни изглеждал претъпкан — бе празен и чужд.
Извадих снимките, направени от Крейг, и отново ги прегледах.
Беше ли Джон убил Франк? И ако беше, то защо? Напълно възможно бе двамата да са се скарали за нещо. Но аз нямах доказателства за това. А дори да имах, Джон изглеждаше крайно невероятен убиец. От друга страна, все още не можех напълно да възприема Франк и Джон като любовници. Започвах да осъзнавам, че животът на Франк бе имал страна, за която не само че нищо не знаех, а дори не бях подозирал, че е съществувала — страна, която съвсем лесно можеше да предложи мотив за убийство.
Интересно как би реагирала Лиза на такова разкритие. С нея нямахме приятели, които бяха откровено гей. Знаех, че се придържа към либералния възглед, че сексуалният живот на хората си е тяхна лична работа. На хората, да; но така ли щеше да мисли, когато ставаше дума и за баща ѝ? Наистина не можех да си представя реакцията ѝ.
Хвърлих снимките на масата. Бях ядосан. Не защото Франк се бе оказал гей, а защото бе мамил Лиза през всичките тези години. И през цялото време бе водил двойствен живот, без дори да ѝ намекне. Това, че и аз бях един от неосведомените, не ме вълнуваше чак толкова — но да крие от дъщеря си? Това ме вбесяваше. Сега, след като вече бе мъртъв, разкриването на подобна тайна бе многократно по-деликатно, отколкото можеше да бъде, докато още бе жив. Не само си бе отишъл, но сега и споменът на Лиза за него щеше да бъде осквернен. Тя щеше да вижда всичко, което той бе правил в съвсем друга светлина.
Не бях сигурен дали ще мога да запазя наученото в пълна тайна. Но реших поне да крия тези снимки от Лиза колкото се може по-дълго.
21.
«Тетраком» трябваше да направи презентация на продукта си в три часа същия следобед. Необходимо беше да присъствам. Пристигнах в офиса към един, с надеждата да поговоря насаме с Джон по време на обедната почивка. Оказа се, че той е в Лоуъл, където бе неговата «Национални постелки».
Боб Хехт и ръководството на «Тетраком» си разбираха от работата. Всички бяха завършили бизнес администрация, бяха подготвяли и участвали в стотици презентации и това определено им личеше. Контрастът с първичния ентусиазъм на смазващата целеустременост на Крейг бе любопитен и очевиден. Не бях сигурен кой от двата подхода предпочитам — може би този на Крейг, защото олицетворяваше борбата. Но методът на «Тетраком» бе разработен специално за претенциозната публика на инвестиционните фирми. Дори бюстът на Пол Ревиър изглеждаше заслушан с уважение.
