В деня на убийството на Франк Крейг беше ходил в Удбридж. Крейг знаеше, че Франк е против по-нататъшно инвестиране в «Нет коп». Спомних си, че когато се видяхме с него за пръв път след смъртта на Франк, той се смееше, смееше се като човек, намерил разрешение на проблемите си. Дали вече бе решил да убие Франк? Можеше ли да се окаже толкова тъп да мисли, че ликвидирането на Франк ще накара «Ревиър» да преразгледа решението относно «Нет коп»? С тръпка осъзнах, че когато е много ядосан, Крейг наистина би могъл да убие някого.
А знаех с каква твърда решимост е изпълнен той «Нет коп» да успее.
За момент се поколебах дали да не се обадя на Махони. Но не можех да съм сигурен, че Крейг наистина е убил Франк. Харесвах го, а и двамата си бяхме помагали. Трябваше да му дам шанс поне да обясни действията си.
Отбих от 128 при Уелсли и се отправих към Хемлок Гордж. Пристигнах, изскочих от моргана и бързо влязох в сградата на «Нет коп». Там ме чакаше разочарование: Джина, неговата секретарка и администраторка, се усмихна, като ме видя, и ми обясни, че Крейг бил в Ню Йорк. Щял да се върне утре. Изгарян от нетърпение, аз се върнах с празни ръце в Бостън.
Седях у дома пред компютъра и лениво преглеждах уебстраницата на «Челси», когато чух някой да вкарва ключ в ключалката на вратата.
Беше Лиза и изглеждаше много ядосана.
Скочих и радостно изтичах към нея, но като видях изражението ѝ,радостта ми се смени с тревога:
— Лиза!
— Помогни ми с тези кашони, моля те! — каза тя, без да ме поглежда.
— Веднага — с готовност се съгласих аз и я последвах навън, където чакаше пикап. Десетина кашона, нагънати, за да заемат по-малко място, лежаха на тротоара. Взех половината, а Лиза се зае с останалите. Шофьорът запали и обеща да се върне след един час.
— Значи не се връщаш? — с горчивина отбелязах аз.
— Не се връщам, Саймън. Или по-скоро връщам се, но в Калифорния. Роджър ми предложи работа. — Въпросният Роджър беше Роджър Метлър, нейният професор от едно време. Този човек от години не бе спрял да се опитва да я отмъкне обратно в Станфорд.
— Калифорния! Но това е на хиляди мили оттук!
— Знам, че географията винаги ти се е удавала — измърмори тя.
Изпитах паника. Докато Лиза бе при Кели, имах поне утехата, че е на две мили от мен. Но Калифорния! Тогава вече наистина щеше да е напуснала живота ми. И когато дойдеше очакваният от мен момент, щяха да са ми нужни не минути, а дни, за да си я върна.
— А «Бостън пептидс»? — попитах аз.
— О, трябва ли да се преструваш, че не знаеш? — сряза ме тя.
— Какво значи това? Какво се е случило?
— Уволниха ме, това се случи — отговори Лиза, докато се бореше да нагласи първия кашон.
— Не! Не мога да повярвам! Как е могъл Хенри да постъпи така? Това… това е просто немислимо!
— Хенри не е направил нищо, макар че очаквах поне да се опита да ме защити. Не, това е работа на Клизмата.
— Но те имат нужда от теб, не е ли така? Искам да кажа… нали ти си специалистът, отговарящ за ВР56? Какво представлява «Бостън пептидс» без теб?
— Е, изглежда, Клизмата не мисли така. Той смята, че компанията може прекрасно да мине без мен. Съобщи ми, че не се вписвам в стила, по който работела «Био-уан». И честно казано… мисля, че е прав. Майната му!
Видях, че не може да се справи с кашона, и казах:
— Чакай, дай на мен.
— Остави ме на мира! — избухна тя.
Оставих я.
— И какво по-точно се случи?
— Зададох прекалено много въпроси.
— За неуроксила ли?
— Да.
— Какво не е наред с това лекарство?
Тя захвърли кашона на пода.
— Саймън, лекарството не струва, «Био-уан» не струва и «Ревиър» не струва! Ти може да си прекалено глупав, за да не виждаш нищо съмнително, но това не е мой проблем. Сега дай ми възможност да си събера нещата и да се махна оттук.
— Лиза — казах аз и хванах ръката ѝ. Тя сърдито ме отблъсна. — Лиза, седни за малко. Дължим си поне това. После ще те оставя и можеш да си опаковаш нещата.
Лиза се поколеба и накрая седна на стола. На лицето ѝ бе застинало каменното изражение на пълно нещастие, което помнех откакто Франк бе убит: ъгълчетата на устата ѝ извити надолу, очи, в които нямаше блясък. По едната ѝ буза се стичаше сълза. Тя подсмръкна.
Хванах отново ръката ѝ и коленичих до нея. Съзнавах, че използвам може би последния си шанс да я задържа, но се опитах да не позволявам на отчаянието да се промъква в гласа ми. Постарах се да говоря логично и уверено.
— Виж, Лиза, знам колко ти е трудно в последно време. Страшно трудно. Но аз те обичам. Искам да те задържа. Трябва да ми позволиш да те задържа. — Лиза не отговори. Седеше неподвижна, вдървена и изправена на стола, и сега сълзите вече свободно се стичаха по лицето ѝ. Избърса си носа с ръкав. — Живяхме и работихме заедно, Лиза. И се справяхме чудесно. Разбирахме се. Ясно ми е, че през последните седмици животът ти се превърна в ад. Но ти имаш нужда от мен. Дай ми възможност да ти помогна.
— Имам нужда от онзи човек, който ти беше преди — проговори Лиза с треперещ глас. — Страшно се нуждая от стария Саймън.
— Но ти имаш мен.
Лиза поклати глава.
