Poslednata imperatrica полностью

В далечината различаваше лагера на съюзниците, раз­положен на полето на три километра от стените. Съдейки по местата на британските и френските части, лорд Ел­гин явно бе напълно уверен в силата си. Армията му се намираше толкова близо до Пекин, че бе невъзможно да защити позициите си, ако огромна татарска войска излезе от столицата и се нахвърли върху съюзниците.

С всеки изминат метър увереността на Хари рас­теше. Вече различаваше многобройните оръдия и га­убици, насочени към стените на града. Сякаш всички пленени китайски оръдия, както и значителната огнева мощ на съюзниците, бяха насочени към Пекин. Имаше най-малко 300 тежки оръдия.

Хладен вятър духаше през равнините и развяваше над двайсетте британски знамена, издигнати на високи пилони в самия център на идеално организирания палатков град. Там със сигурност се намираше щабкварти­рата, където ги чакаше лорд Елгин.

Сикхските войници, пазещи пътя, се дръпнаха на­страни и отдадоха чест, докато Хари и групата му мина­ваха покрай тях без нито дума. По-нататък се бяха наре­дили стотици британски войници, които ръкопляскаха ентусиазирано при вида на изчезналите пратеници.

Хари се обърна към Хенри JIox.

-      Сякаш се връщаме от оня свят.

-      Ние наистина се връщаме от оня свят - сериозно отвърна Лох.

Докато влизаше в лагера, Хари беше погълнат от мисли как да разкаже на лорд Елгин за изпитанията им в плен - и каква може да бъде реакцията при подобно признание. Имаше две основни грижи. Първата бе да се погрижи съюзниците в никакъв случай да не нападат Пекин. Предупреждението на Рандъл още отекваше в ушите му и ако всичко казано от бившия съветник на Елгин бе истина, атаката щеше да е грешка, която съ­юзниците не можеха да си позволят. Втората грижа на Хари бе за собственото му място в историята. Как щяха да го възприемат идните поколения? Дали положението му щеше да рухне или да се издигне още повече от този продължителен плен?

След като влезе в централната част в бърз тръс, Хари беше посрещнат от група, включваща всички офицери над капитан - най-малко двайсет и петима на брой, строени и отдаващи чест. Лорд Елгин стоеше в центъра на групата, облечен в големия си черен шинел с меда­лите, с ръце зад гърба и усмихнат. Сър Хоуп също бе тук, както и генерал-майор сър Робърт Нейпиър, майор Пробин и майор Фейн. Хари спря и се спеши, а един сикхски войник пое поводите и отведе коня му.

-      Радвам се да ви видя цял-целеничък! - сърдечно изрева лорд Елгин, като стискаше енергично ръката на Хари.

-      Нищо не може да ме откъсне от службата на крали­цата и страната - отвърна Хари.

Зад него хората му също се спешаваха под ехото на аплодисменти от всички посоки. Внезапно всички запяха „Те са чудесни другари“ в такъв безупречен унисон, сякаш цялата британска армия беше великолепно сработен хор.

Песента се повтори втори и трети път, докато хората на Хари получаваха безброй ръкостискания и потупва­ния по гърба, след което им бе сервирана вода от при­служници китайци. В центъра на лагера бяха наредени столове, където можеха да седнат на слънце и да раз­казват историите си за пленничеството в Пекин. Едва когато се появи натоварената с ковчези каруца, теглена от две магарета, гласовете преминаха в шепот и накрая съвсем замлъкнаха.

Лицето на лорд Елгин се зачерви от гняв, докато мък­неше тежкото си туловище през разделящата се пред него тълпа. Хари посегна да го хване за ръката, но той се дръпна. В писмата си Паркс съвсем ясно бе писал, че е изгубил част от хората си, така че това не би трябвало да предизвика подобна реакция, освен ако лорд Елгин не искаше да използва момента, за да настрои войниците.

Главнокомандващият се обърна към Хари.

-      Значи Цин се осмеляват да убиват наши хора? - изрева той.

-      И раниха много повече. - Хари се обърна към хора­та си и им каза да покажат раните си. - Китките и гле­зените ни бяха вързани - обяви той, докато всеки от би­вшите пленници показваше белезите си. - Въжето беше напоено с вода. Когато изсъхна, то се сви наполовина, спирайки кръвообращението. Ръцете и стъпалата ни се подуха, докато кожата не започна да се цепи от натиска. Нокти и пръсти се пръскаха, от раните се лееше кръв. Но това не беше най-лошото. Плътта ни беше изложена на стотици мухи месарки, които наплюха раните - и за­щото ръцете ни бяха вързани, не можехме да махнем яй­цата. Личинките растяха всеки ден и ядяха живо месо. Помнете ми думите, скъпи сънародници, тези мъже по­несоха невъобразими страдания. И за огромно съжале­ние някои от тях не издържаха - ако не от болестта, бяха довършени от болката и лудостта.

Целият лагер се смълча, хипнотизиран от въздейст­ващото описание.