17 ноември 2084 г.
14:30 ч. местно време
112 дни след началотона мисия Ездра
Движението по пътя около пристанището беше натоварено и Уилсън трябваше да чака цяла минута, преди да му се удаде възможност да пресече до кафенето от другата страна. Крайбрежието на Сан Диего бе претъпкано с хора и всевъзможни плавателни съдове по безбройните яхтклубове и кейове - яхти с всякакви размери, увеселителни кораби и най-малко шест военни фрегати. Имаше дори един много стар самолетоносач „Мидуей“, превърнат в плаващ музей.
Уилсън беше прекарал в морето почти четири месеца и бе малко шокиран от многолюдните тълпи и множеството електромобили и скутери по улиците. В сравнение с предишните дни това място бе същинска лудница.
В деня след прехвърлянето на Рандъл Уилсън взе совалката до Бермудите, където предишната година бе оставил 23-метровата си „Бенето“. Вдигна котва, опъна платна и се насочи на юг към Куба. Оттогава бе обиколил сам цялото Карибско море, като спираше тогава, когато му скимнеше, понякога за седмица или повече. Посети Доминиканската република, един прекрасен малък остров недалеч от Сан Педро де Макорис, после Пуерто Рико недалеч от Понсе, на южната страна на острова. Накрая стигна чак до Монсерат, след което почти веднага обърна назад към Канкун в Мексико, но спомените за пребиваването му тук с Хелена преди толкова много години с нищо не допринесоха за оправяне на настроението му. Сети се, че никога не е минавал през Панамския канал, и се насочи на югоизток, като попадна в закъснелия за сезона ураган трета степен Бенджамин при бреговете на Коста Рика. Това беше може би най-забавната част от цялото пътуване, макар че след приключението платната от кевлар не бяха в най-добрата си форма. След това прекоси Панамския канал и продължи нагоре покрай западния бряг на Северна Америка, като спря единствено в Акапулко за няколко часа, за да се нахрани подобаващо.
Когато влезе в защитените води на пристанището на Сан Диего, Уилсън включи таблета си и без да прослуша съобщенията, изтри всичко, включително имейлите и холограмите. Време беше да започне отначало. След всичко, което бе видял и направил през последните няколко месеца, и след всичко, което със сигурност бе пропуснал с изчезването си, жадуваше само за едно- единствено нещо - капучино джъмбо. Той влезе в просторното кафене, отиде направо при автоматичния продавач, направи поръчката си и кредитната карта в джоба му завибрира.
Излезе на оживената тераса, забеляза празна маса и седна. Слънцето светеше ярко, подухваше топъл бриз, хората около него се смееха и се занимаваха с работите си. Уилсън махна капака на чашата си и помириса пяната; сладкият аромат на кафе и шоколад изпълни ноздрите му. Отпи глътка, затвори очи и се облегна назад.
И точно тогава познат глас най-неочаквано се обади до него:
- Продължавам да си мисля, че си най-големият тъпак, когото съм срещал.
Уилсън леко се напрегна, но успя да задържи очите си затворени.
- Няма да чуеш възражения от моя страна - отвърна той и отпи още една глътка.
- Май не се радваш да чуеш гласа ми - каза професор Оутър. Той придърпа един стол и седна. - Можеш поне да ме погледнеш.
Уилсън с неохота отвори очи. Професорът беше подстригал рошавата си коса във военен стил и бе свалил малко килограми. Уилсън сигурно нямаше да го познае, ако се разминат на улицата.
- Виж ти, виж ти. Ама че си картинка.
- Това е моята нова и подобрена версия - кимна професорът. - Имам си личен треньор и се упражнявам три пъти седмично сутрин. - Той погледна надолу. - Изглеждам отслабнал, а?
Уилсън повдигна вежда.
- Ама дрехите ти са все същите.
- Тези костюми наистина ми харесват. Така нещата са по-прости. Е, наложи се да ги стесня в кръста. Но достатъчно за мен. Определено не си от най-лесните за откриване. - Преди Уилсън да успее да отговори, професорът рязко стана. - Отивам да си взема безкофеиново лате. Искаш ли нещо?
Уилсън поклати глава.
- Не, благодаря.
Когато професорът изчезна вътре, той разсеяно си помисли дали да не стане и да си тръгне. Но капучиното беше добро, слънцето грееше приятно в лицето му и му беше любопитно защо професорът е дошъл тук чак от Сан Диего специално заради него.
- Тревожех се, че ще се опиташ да се измъкнеш - каза професорът, докато сядаше отново на мястото си. - Но вече съм във форма. Щях да те догоня. - Той отпи от латето си.
- И през ум не ми е минавало подобно нещо - отвърна Уилсън.
- Предполагам, че си обиколил целия свят, ако се съди по тена и брадата ти.
- Целите Кариби, ако трябва да сме точни.
- Това обяснява защо не успяхме да те засечем по кредитните ти карти - обяви професорът, сякаш правеше епохално откритие. - Там нямат автоматични системи, нали? Както и да е, разбрахме къде си чак след като пристигна в Акапулко.
- Кои всъщност сте тези
