Хари Паркс засмука лулата си и пусна облачета дим, докато педантично наблюдаваше всяко действие на Рандъл. 32-годишният британски консул беше сравнително привлекателен - сини очи, светла коса, среден ръст и стройно тяло. Темето му беше плешиво, лицето и носът - тесни, и той бе гладко обръснат с изключение на рошавите бакенбарди, щръкнали на десетина сантиметра от двете му страни, сякаш се опитваха да поправят конструкцията на лицето му.
На всеки няколко секунди поредното гюле или снаряд политаше с оглушителен гръм към крепостта. Бомбардировката не спираше нито за миг. Оръдията бяха подредени в огромна дъга в равнината и Рандъл час по час прошепваше на Елгин накъде да насочи огъня. След това лордът предаваше на висок глас заповедта на генерал-майор сър Робърт Нейпиър, помощника на сър Хоуп.
Рандъл отново приближи лорд Елгин.
- Всички оръдия да вдигнат мерника си с един градус - прошепна той.
- Всички оръдия да вдигнат мерника с един градус! - изрева лорд Елгин.
Хари Паркс не казваше нито дума - само наблюдаваше как Рандъл Чен дава заповеди на лорд Елгин и попиваше всичко, свързано него.
- Още малко - прошепна Рандъл.
Лорд Елгин избърса потта от челото си с бродирана кърпичка.
- Надявам се да е така. Жегата е ужасна и комарите направо ме подлудяват. - Той изстиска подгизналата кърпичка и потта закапа по дъските на импровизирания команден пост.
Рандъл отново вдигна далекогледа. Бяха произведени още десет изстрела, преди гаубиците да се вдигнат и снарядите да започнат да разчистват систематично външните стени на крепостта Уей. Три минути по-кьсно тя се разтърси от мощна експлозия. Гърмежът беше петстотин пъти по-силен от гърмежа на снаряд. Земята се разлюля - Рандъл усети как ударната вълна премина през гърдите му, въпреки че до крепостта имаше около километър и половина. Секунди по-късно от вътрешността ѝ забълва гъст черен пушек. Несъмнено бяха улучили барутния погреб.
Изуменият лорд Елгин се надигна от стола си.
- Боже мой - прошепна той.
Хари Паркс бе изпуснал лулата си - толкова силна бе детонацията. За момент хладнокръвието му бе разбито и той залитна напред към парапета на наблюдателната платформа.
- Горките нещастници - рече той. Коментарът беше насочен по-скоро към Рандъл, отколкото към някой друг; британският дипломат вече бе започнал игра с китайския съветник с една-единствена цел - да спечели доверието му.
Рандъл кимна в знак на съгласие. Събитията се развиваха точно според плана. Едно беше сигурно - той изпълняваше мисията си на Надзирател и под вещото му ръководство британците и французите щяха да превземат с лекота укрепленията Дагу. Жертвите щяха да са минимални. Историята щеше да бъде насочена в съответствие с
В този момент нямаше как да не си помисли за Уилсън Даулинг, на около 200 години напред в бъдещето. Макар и доста нестандартен, менторът му го бе подготвил добре за предизвикателството да се справи с онези, които нямаха представа каква е истинската му цел.
Точно както бе казал Уилсън, съдбата му беше наистина опияняваща. Мисия Ездра беше мисията на Рандъл и всичко се развиваше идеално по план.
Рандъл пое дълбоко дъх.
- Време е пехотата да тръгне - каза той.
Аризона, Америка
Нортърн Ридж
20 юни 2084 г.
08:05 ч. местно време
64 дни преди началото на мисия Ездра
Уилсън Даулинг стоеше на ярката слънчева светлина с ръце на кръста и за последен път се замисли дали идеята е добра. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Изпитваше страх - точно онзи неуловим тоник, който търсеше.
- Просто го направи - каза си той.
Помъчи се да изчисти съзнанието си, пое дъх и се втурна с всички сили по гладкия скален корниз, който бе избрал за точка на излитане. Задължително трябваше да вдигне най-малко трийсет и два километра в час - в противен случай със сигурност щеше да закачи високото 300 метра скално копие отдолу и парашутът му нямаше да се отвори добре - ако изобщо се отвореше.
Случеше ли се това, значи в момента поемаше последните си глътки въздух.
Преодолявайки границите на страха и физическите си способности, Уилеън се хвърли с неволен писък през ръба и се понесе във въздуха. Очакваше го километър и половина свободно падане - стига да успее да избегне назъбеното копие, стърчащо нагоре малко преди пропастта - след което следваше вертикалното спускане към река Колорадо.
Небето бе чисто и светлосиньо. Въздухът изобщо не помръдваше. Не се виждаха никакви облаци. Късното утринно слънце вече бе вдигнало температурата до 30 градуса - приятна суха жега.
Вятърът изведнъж зарева в ушите на Уилеън, когато той полетя през ръба - за момент нагоре, преди гравитацията, подобно на ръката на самия Бог, да го повлече с ужасяваща сила надолу.
