Poslednata imperatrica полностью

Уилсън погледна към дребния мъж, който седеше до него.

-      О, нима?

-      Да. Екстрасенс съм - прошепна той. - Вчера си имал неприятности при скока. Казах ти, че е прекалено опасно.

-      Внимавай - каза Уилсън и посочи към сцената. - Знаеш колко сериозно вземат тези пчелички изявлени­ята на компанията.

Двамата седяха на първия ред на главната аудитория, отдясно на сцената. Повече от 3500 служители бяха заели всички налични места в огромното амфитеатрално поме­щение. Макар и многобройна, тълпата беше невероятно смълчана и във въздуха се чуваше само тихо мърморене.

Уилсън изглеждаше добре; само двайсет и четири часа след скока му в Големия каньон по лицето и ръцете му нямаше нито една драскотина. Носеше черно дълго сако, черни панталони и черни, лъснати до блясък обувки. Яката на сакото беше висока и твърда. Дрехите бяха от неопамук - дишаща еластична материя, която никога не се мокреше, дори ако на главата ти се изсипе цял потоп. И никога не се цапаше, като в същото време си оставаше мека и гладка на допир. На ревера му имаше значка на Меркуриев лейте­нант - съветник на Меркуриевия екип, подчинен на Меркуриевия командир Дейвин Чан и неговия пръв помощник - Меркуриев тактик Андре Стайнбек.

-      Разбрах, че си изгубил парашута и каската си - шепнешком продължи професор Оутър. - Дрехите ти станали на кървави парцали. Нещата са тръгнали зле както обикновено, а?

Уилсън се наведе към него.

-      Нима ти изглеждам така, сякаш съм имал неприят­ности?

Отговорът беше не по-малко сериозен.

-      Това как изглеждаш не ми говори нищо. - Профе­сорът се приближи още повече и зашепна едва чуто. - Най-вероятно си се излекувал. - След като не получи отговор в продължение на няколко секунди, той изсумтя разочаровано. - Напоследък нищо не споделяш.

Уилсън беше особено предпазлив, когато професо­рът говореше за омега програмирането му. Те бяха един­ствените двама души на планетата, които знаеха за не­обичайните му способности, и Уилсън възнамеряваше това да си остане точно така.

Професор Оутър беше в началото на петдесетте и трудно можеше да се нарече красавец. „Непрекрасен“ беше терминът, с който го описваше Уилсън. Рошавата му черна коса, прошарена с бели косми, стърчеше във всички по­соки, сякаш беше бръкнал в контакт. Късото му тяло под­чертаваше шкембето му, ръцете му бяха малки, с добре поддържан маникюр. Алберт Айнщайн беше безпрекос­ловният идол на Оутър и приликата между двамата учени беше поразителна. Имитирайки Айнщайн, Оутър винаги носеше едни и същи дрехи - син панталон, бяла риза и маратонки „Найки". Имаше по седем комплекта от всичко. Професорът цитираше Нобеловия лауреат, твърдейки, че така всеки ден прави едно емоционално заредено решение по-малко, а през годините тези милиарди мисловни проце­си могат да се използват за нещо далеч по-смислено.

Уилсън и професор Оутър бяха приятели от пове­че от десет години. Бяха се запознали в университета в Сидни. С докторат по неврология, професорът беше виновник за омега програмирането на Уилсън. Незакон­ната процедура активираше част от мозъка, известна като „божествената кутия", чрез бомбардиране с висо­кочестотен ултразвук. Идеята беше хрумнала на Оутър, след като прочете статия за радист от военноморските сили, който поради повреда в оборудването бил изло­жен на случайно кодирани ултразвуци в продължение на три месеца по време на плаване. В резултат морякът открил, че оздравява сто пъти по-бързо от обичайното. Военните започнали проучвания, но Световната здравна организация бързо се намесила и забранила всякакви церебрални тестове върху божествената кутия с довода, че е много опасно.

Като истински самозван гений, професорът продъл­жи проучванията на военните - и резултатите се ока­заха направо поразителни. С гласова команда Уилсън можеше да отмени работата на собствената си нервна система, което имаше две ясни преимущества. Памет­та му стана почти непогрешима и тялото му можеше да се възстанови само за часове, докато на нормален човек щяха да са му нужни много седмици.

Професорът наистина беше гений, но бе чудат и нес­тандартен; неуморният му ум непрекъснато скачаше от една тема на друга, много от заключенията му бяха про­пити е конспиративни теории или неудовлетвореност. Но иначе беше забавен - Уилсън му признаваше поне това - и около него никога не беше скучно. И което бе най-важното, професорът час по час проявяваше невъ­образима находчивост, а за подобни моменти чакането си заслужаваше. Подобно на много големи приятелства, двамата бяха различни почти във всичко, но сега не този проблем спъваше отношенията им, а растящото разоча­рование на Уилеън от собственото му място в света и несигурността му относно бъдещето.

-      И как точно изгубих парашута си? - попита Уилсън.

Професор Оутър се усмихна.

-      Мислиш си, че всички ме мразят, но не е така. Имам верни шпиони, които те държат под око.

-      Сериозно, как разбра?

-      Ти ми кажи истината. Тогава и аз ще ти кажа. Това е предложението.