Poslednata imperatrica полностью

Постигането на такива фантастични неща - да пъту­ва във времето и да изпълни мисията си - би трябвало да изпълни Уилсън с чувство за удовлетвореност от­въд представите му. А ето че се случи точно обратното. Чувстваше се празен, безнадежден и сам. Сякаш пъте­шествието му бе отнело нещо от него, което бе невъз­можно да се замести. Всичко, на което се беше наслаж­давал преди, сега му се струваше банално. Емоциите му бяха тежки като мокър цимент, макар че умът му бе остър - смъртоносна комбинация в толкова много отно­шения. Не чувстваше нещата така, както навремето, и затова търсеше начин да компенсира тази недостатъч­ност с поемането на все по-екстремни рискове.

Отначало си угаждаше с финансовото възнаграж­дение за успеха си. Купи си яхта, както си бе обещал, и планираше околосветско плаване. Но мечтата продължи само няколко седмици - реши, че вече е прекарал предос­татъчно време сам. След това се насочи към наркотиците и безразборните връзки - това запълни пустотата само за три месеца. Сега го теглеше към вдигащи адреналина за­бавления като скоковете, скалното катерене и летенето с реставрирания „Тайгър Мот“ от частната му писта в края на пустинята Невада. Но нещата напоследък не вървяха по план и накъдето и да се обърнеше, намираше неприят­ности. Професор Оутър като че ли беше прав в предсказа­нието си, че с това темпо вероятността за оцеляването на Уилсън не е висока - ако не беше омега програмирането му, последствията от нуждата да изследва границите на възможното със сигурност вече щяха да бъдат фатални.

С всеки изминал ден Уилсън се чувстваше все по- огорчен и лишен от съдържание. Но все пак едно нещо го караше да продължи нататък - мисията на Рандъл Чен в миналото, мисия Ездра. По някакъв начин тя предста­вляваше единствената ярка звезда в иначе непрогледната нощ. Мисията отново доказваше на Уилсън, че времето наистина е еластично... и че може би един ден ще си вър­не онова, което бе изгубил. Разбираше, че Бартън никога няма да се върне, за да му бъде ментор, и че може би никога повече няма да види Хелена, колкото и да му се иска. Но въпреки това, противно на всякаква логика, част от него все още се надяваше. Бартън ясно бе изразил вя­рата си, че съдбата сама по себе си води всички крайни резултати. Че ако човек умре, значи е трябвало да умре.

Надзирателите бяха просто инструменти в по-голямата тъкан на съдбата и трябваше да изиграят ролята си. Не можеха да контролират резултата, а само да му позволят да се случи. Бартън вярваше, че отделният човек не е в състояние да намери собствената си съдба и че трябва да се позволи на съдбата да го намери. И нещо по-важно, че човекът трябва да е готов да я приеме.

Уилсън видя отражението си в обърнатия към гора­та прозорец и гледката внезапно го шокира. Беше об­лечен в черния костюм на Меркуриевия екип, толкова официален и подобаващ - всичко, което самият той не беше. Толкова неща са се променили, помисли си той. Виждаше отражението си, облечено в костюм, запазен единствено за най-умните и най-дисциплинирани хора на планетата. А ето че той самият носеше същата уни­форма. Това беше нелепо. Как е могло да се случи? Как е възможно всичко да се обърка така? Когато Бартън ръ­ководеше Меркуриевия екип, те носеха бели костюми, които бяха много по-неофициални. Дори емблемите на реверите им бяха различни. Сякаш всичко на това място се бе превърнало в нещо друго - в това число и самият Уилсън - и нищо никога нямаше да е същото.

Вратата се отвори и младият Андре Стайнбек влезе в стаята, облечен в черен костюм като на Уилсън; един­ствената разлика бе, че табелката на ревера му го отли­чаваше като тактик - втори по старшинство в екипа.

-      Ама че изненада, господин Даулинг. Отново сте до­шли навреме - каза Андре.

Уилсън се усмихна престорено.

- Да. Изумително, нали?

Андре Стайнбек беше най-младият тактик в историята на Меркуриевия екип. Достигнал ранга едва на шестнай­сет, тийнейджърът бе изиграл ключова роля при прехвър­лянето на Уилсън в плазмено състояние по време на ми­сия Исая. С коефициент на интелигентност над 185 точ­ки, техническият му гений и експертизата му в областта на системите за прехвърляне беше безценна. Ако имаше недостатък, той бе липсата на зрялост, която в съчетание със силната вяра в себе си водеше до арогантност към „по-неинтелигентните“ от него. Вече почти на двайсет, по меките му бузи имаше намек за младежки пъпки, а тъмната му коса беше щръкнала нагоре с помощта на гел. Кльощавото му бледо тяло бе понапълняло през послед­ната година и вече можеше да влезе в категория петел. Уилсън не харесваше особено Андре, но това не беше от значение за младия Меркуриев тактик. Единственото, ко­ето го интересуваше, беше кариерата му.

-      От чисто любопитство, мога ли да попитам каква е причината за тази внезапна точност? — поинтересува се Андре.

-      Нямам за какво друго да живея - иронично отвърна Уилсън.

Андре го изгледа неразбиращо, без да е сигурен как­во точно означава отговорът - но не си направи труда да попита.