Тибър, пътят, който е разстлан от собствената ръка на природата, прорязвайки континента ѝ, беше в краката ми и много лодки бяха вързани на крайбрежията. Аз, с няколко книги, провизии и моето куче, ще се кача на една от тях и ще плавам надолу по течението на реката и сетне в морето; и след това, придържайки се близо до сушата, ще се спусна покрай красивите брегове и слънчевите носове на синьото Средиземно море, преминавайки край Неапол и Калабрия, и ще предизвикам двойната опасност на Сцила и Харибда; после с безстрашна цел (понеже какво имах да губя?) ще се плъзна по океанската повърхност към Малта и по-далечните Цикладски острови. Бих избегнал Константинопол, гледката на чиито добре познати кули и входове принадлежи на едно друго съществуване от сегашното ми; ще се спусна близо до бреговете на Мала Азия и Сирия и минавайки през седмоустата Нил, ще се насоча отново на север, докато не загубя от поглед забравения Картаген и изоставената Либия, и ще стигна до стълбовете на Херкулес. И тогава, без значение къде, мътните пещери и беззвучните дълбини на океана може да са моят дом, преди да завърша това продължително пътуване, ако стрелата на болестта намери сърцето ми, докато плавам сам по бушуващото Средиземно море; или на някое място, до което достигна, ще намеря това, което търся — спътник; или ако това е невъзможно — ще се запътя към безкрайното време, грохналостта и посивялата коса; младостта е вече в гроба с онези, които обичам, самотният скитник все още разгръща платното си и закопчава румпела, и все още подчинявайки се на небесния полъх, завинаги обикаляйки нос след нос, пускайки котва в залив след залив, все още порейки безплодния океан, оставяйки зад себе си зелената земя на родна Европа, покланяйки се на кафеникавия бряг на Африка, посрещайки ожесточените морета, аз може да закотвя износената си лодка в някое поточе, засенчено от ароматните горички на миризливите острови в далечния Индийски океан.
Това са безумни мечти. И въпреки това, откакто преди една седмица ме навестиха, докато стоях на върха на „Свети Петър“, те владеят въображението ми. Избрах лодката ми и наредих оскъдните си запаси. Подбрах няколко книги; основните са Омир и Шекспир — но библиотеките на света са с отворени за мен врати и във всяко пристанище мога да подновя запасите си. Аз не тая никакви очаквания за промяна към по-добро, но еднообразното настояще е нетърпимо за мен. Нито надеждата, нито радостта са моите кормчии — неспокойно отчаяние и ожесточено желание за промяна ме водят напред. Копнея да се боря с опасности, да съм развълнуван от страх, да имам някаква задача, колкото и дребна или доброволна да е тя, за удовлетворението на всеки ден. Ще стана свидетел на цялото разнообразие на външния вид, което стихиите могат да приемат, ще разчитам добри поличби в дъгата и заплаха в облака — и във всичко някакъв урок или спомен, скъп за сърцето ми.
Тъй около бреговете на пустата земя, докато слънцето е високо и луната расте или гасне, ангели, духовете на мъртвите и вечно отвореното окото на Всевишния ще наблюдават малката лодка, натоварена с Върни — ПОСЛЕДНИЯ човек.