Пробвах да чета. Посетих библиотеките на Рим. Избрах един том и спирайки се в някакво изолирано, сенчесто кътче на брега на Тибър, срещу красивия храм в градината Боргезе или под старата пирамида на Цестий, се опитвах да се скрия от себе си и да се потопя в сюжета, проследен на страниците преди мен. Но както ако в същата почва засадите беладона и миртово дърво, всяко от тях ще си присвои плесента, влагата и въздуха за насърчаването на техните няколко свойства, така и моята скръб намери препитание и сила за съществуване и растеж в това, което инак би била манна небесна, за да нахрани сияйните размисли. Ах! Докато шаря тази хартия с разкази за така наречените ми занимания, докато оформям скелета на дните си, моята ръка трепери, сърцето ми се задъхва и мозъкът ми отказва да даде глас или фраза, или идея, чрез която да изобразя булото на неизразимото нещастие, което покриваше тази гола действителност. О, износено и биещо сърце, може ли да изследвам една по една твоите тъкани и да разкажа как във всяко неотменно нещастие, ужасяваща тъга, мъчения и отчаяние то е съществувало? Мога ли да запиша моите многобройни бълнувания — обезумелите проклятия, запратени по изтезанията на природата — и как съм прекарал дни, заключен от светлина и храна, от всичко, с изключение на горящия пъкъл, жив в моята гръд?
Междувременно бях представен с едно друго занимание, най-подобаващо пригодено да дисциплинира моите меланхолични мисли, които се отклоняваха назад, над множество руини и през многобройни цветни поляни, дори до планинската ниша, от която в ранна младост за пръв път бях излязъл.
По време на едно от моите скитания из сградите на Рим открих материали за писане на една маса в кабинета на писател. Части от ръкопис лежаха разпръснати наоколо. Той съдържаше научен трактат върху италианския език и една страница недовършено посвещение на потомството, за чиято полза писателят беше пресял и подбрал хубостите на този мелодичен език, и на чиято вечна полза той завещаваше труда си.
Аз също ще напиша книга, проплаках, но кой ще я чете? На кого да е посветена? И след това с наивни, цветущи изрази (какво е тъй капризно и детинско като отчаянието) написах:
ПОСВЕЩЕНИЕ КЪМ ЗНАТНИТЕ МЪРТВИ:
СЕНКИ, ВЪЗКРЪСНЕТЕ И ПРОЧЕТЕТЕ ЗА ПАДЕНИЕТО СИ!
СЪЗРЕТЕ ИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНИЯ ЧОВЕК
И все пак няма ли този свят да бъде заселен отново и децата на някоя спасена двойка, в някое непознато и недостижимо за мен уединено кътче, скитащи до тези изумителни реликви от предчумавата раса, да поискат да научат как същества, толкова чудни в своите постижения, с безкрайно въображения и богоподобни сили, са си отишли от техния дом в една непозната държава?
Ще напиша и ще оставя в този най-древен град единствения световен паметник, архив на тези събития. Ще изградя гробница на съществуването на Върни, Последния човек. Първоначално смятах да говоря само за чума, за смърт и накрая за бягство, но се помаях с умиление върху ранните си години и записах със свещена ревност добродетелите на моите спътници. Те бяха с мен, докато изпълнявах моята задача. Докарах я до край — вдигам очи от листа — и приятелите ми отново са изгубени за мен. Отново чувствам, че съм сам.
Измина една година, откакто бях зает по този начин. Сезоните направиха своя обичаен кръг, като гиздиха този вечен град в променливи одежди на ненадмината красота. Измина една година и аз вече не гадая за състоянието си или за моето бъдеще — самотата ми е позната, скръбта ми е неразделен спътник. Постарах се да се преборя с бурята, опитах да възпитам себе си на сила на духа, исках да се напоя с уроците на мъдростта. Не е достатъчно. Косата ми е вече почти сива — моят глас, неизползван вече, за да издава звук, звучи странно и за моя слух. Личността ми, с нейните човешки сили и черти, ми се струва като чудовищен израстък на природата. Как да опиша с човешки слова едно горко човешко същество, невиждано никога досега! Как да дам разбираем израз на болка, която никой, освен мен самия, никога не би могъл да разбере! Никой не е влизал в Рим. Никой няма никога да дойде. Усмихвам се горчиво на заблудата, която тъй дълго съм подхранвал, и още повече, когато си помисля, че съм я заменил с друга, също тъй заблуждаваща, също тъй измамна, но в която сега се вкопчвам със същата наивна вяра.