— Няма такова нещо. Бръсне си главата, защото не се харесвал с коса. За него не се знае нищо, отпреди да дойде във Вашингтон. Нямаме доказателства, но се говори, че навремето бил изпълнител на мокри поръчки за двама наркобарони, които сега били временно на гости във федералния затвор в Джолиът. Оттогава той живее във Вашингтон и работи за Уестбрук. Носи му се слава на безмилостен убиец, изключително лоялен на господаря си. Напълно луд, но по своему професионалист.
— Като всеки уважаващ себе си престъпник.
— Първият акт на насилие в живота му бил, когато разцепил черепа на баба си със сатъра, задето уж му сипвала по-малко на вечеря.
— Че как изобщо е на свобода след подобно убийство?
— Тогава бил само на единайсет години, така че го тикнали в затвор за малолетни престъпници, докато станал на осемнайсет. От този момент насам единствените му регистрирани нарушения са три глоби за превишена скорост.
— Симпатичен младеж. Може ли да задържа снимките?
— Моля, твои са. Само че моят съвет е: видиш ли този Мейси в някоя тъмна улица или дори в осветена, обръщаш се и бягаш.
— Аз съм командос от Отряда за борба с тероризма, Пърс. Такива като него ги ям на закуска.
— Добре, че сам си вярваш.
— Ако Коув действително е толкова добър, колкото твърдиш, едва ли е попаднал в засада. Тук става нещо друго.
— Възможно е, но всички правим грешки.
— Ти имаш ли потвърждение, че Коув не е знаел кога ще ударим?
— Да. Датата на операцията не му е била съобщавана.
— Как така?
— Не са искали да изтече информация, пък и той е нямало да бъде там, така че не му е било нужно да знае.
— Прекрасно, нямате доверие на собствения се агент. Но това не значи, че не е могъл да изкопчи информацията от другаде, например от Вашингтонското оперативно бюро.
— Или от Отряда за борба с тероризма — не му остана длъжен Бейтс.
— А че има потенциални свидетели, и това ли го знаете от Коув? — Бейтс кимна. — Да ти кажа, Пърс, много по-добре би било, ако ни бяхте съобщили навреме.
— Целесъобразност, Уеб. Тази информация не ви е била нужна, за да си свършите работата.
— Как можеш да кажеш това, след като дори представа нямаш как точно си върша работата?
— Пак отиваш твърде далеч, приятелю. Не си играй с късмета.
— Никой ли не се трогва, че шестима мъже загинаха?
— От гледна точка на целесъобразността, Уеб, никой. Само такива като теб и мен.
— Нещо друго, което няма нужда да знам?
От купчината документи на бюрото си Бейтс изрови дебел класьор, измъкна отвътре кафява папка и я отвори.
— Защо не ми каза, че Хари Съливан ти е баща?
Уеб скочи и си наля още една чаша кафе. Не че имаше нужда от нова доза кофеин, но искаше да спечели малко време, за да измисли какво да каже, някаква лъжа.
Когато седна на стола, Бейтс още преглеждаше папките в класьора. После погледна Уеб; в очите му се четеше, че няма да му го даде, докато не получи отговор на въпроса си.
— Никога всъщност не съм го смятал за свой баща. Пътищата ни се разделиха, когато бях едва на шест години. За мен той е просто някакъв си там човек.
Бейтс кимна и плъзна пръста си по една от страниците.
— Ако се съди по криминалното му досие, истинско чудо е, че е намерил време да те направи. Да знаеш само какво пише… — добави подканващо той.
На Уеб му идваше да грабне класьора от ръцете му и да побегне навън. Вместо това той остана неподвижно на стола си, поглеждайки към обърнатите страници, изчаквайки. Изведнъж бе престанал да чува шумовете наоколо. Бяха останали само тримата — той, Бейтс и — на онези обърнати страници — баща му.
— Та какво изведнъж се заинтересува от някакъв си там човек? — попита Бейтс.
— Струва ми се, че на моята възраст някои неща започват да имат значение.
Бейтс прибра кафявата папка в съответната преграда и побутна целия класьор към Уеб.
— Приятно четене.
Първото нещо, което Уеб забеляза, когато се прибра в мотела, бе прясното петно от моторно масло върху неговото място за паркиране. В това нямаше нищо особено нередно — може би някой от другите гости бе паркирал на мястото му, макар да беше точно срещу неговата стая. Преди да отключи, той огледа топката на бравата, докато се правеше, че си търси ключа. За съжаление дори Уеб не можеше да прецени от един поглед дали бравата е отключвана с шперц. Самата врата не беше разбита, но за един професионалист ключалката беше детска играчка.
Уеб отвори вратата, като с едната ръка стискаше дръжката на пистолета. Трябваха му около десет секунди, за да установи, че в тъмната стая няма никой. Всичко си беше на мястото, всяка хартийка в кутията от тавана на майка му беше точно както я бе оставил. Въпреки това три от петте незабележими капана, които бе заложил на различни места из стаята, бяха щракнали. През годините Уеб си бе изработил ефективна система от малки капанчета за засичане на чуждо присъствие, която използваше неизменно, особено в чужбина. Който бе претърсвал стаята му, беше добър, но не перфектен. Голяма утеха, каза си той — все едно да знаеш, че двестакилограмовият боксьор, с когото ти предстои да се биеш на ринга, има стъклена долна челюст и като малък се е напикавал в леглото.
