Тони почувства странен прилив на възбуда. Откритието му не беше кой знае какво, но на този етап от разследването всяко отклонение от стандартния начин на действие можеше да бъде от изключително значение. В този случай разликата беше още по-значима, защото се проявяваше тъкмо в случая, при който убиецът е бил прекъснат. Може би, в състоянието на стрес, предизвикано от прекъсването, Джеронимо е отстъпил неволно от обичайната си предпазливост и е допуснал пролука в непробиваемата си система за сигурност.
Обзе го трескаво нетърпение да вземе лаптопа си и да отиде в апартамента на Петра. Разбира се, пътят с такси от „Темпелхоф“ отне часове, попаднаха във всички възможни задръствания в центъра на Берлин. Най-сетне влезе в празния апартамент и се упъти право към кабинета, където беше скенерът. Докато чакаше компютърът да заработи, той извади лупата от чантата на лаптопа си и започна да оглежда внимателно снимката. Прекоси отново дневната и извади останалите снимки от местопрестъпленията. Погледа ги още малко през лупата и скоро бе обзет от ликуване. Оказа се прав. Всички останали възли, с които бяха завързвани жертвите, бяха съвсем обичайни — с едно изключение, тези, които се виждаха на снимките от бременското убийство.
Върна се в кабинета и свърза лаптопа си със скенера. След минути вече оглеждаше увеличената и прочистена снимка, която го интересуваше. Тони не разбираше нищо от възли, знаеше само, че тези са по-различни от останалите. Влезе в интернет и написа в търсачката „възли“. След малко пред него се появи списък на сайтовете, посветени на изкуството да се връзват възли. Първият, който отвори, го свърза с онлайн новините по темата — страница, поддържана от група ентусиасти. Тони прати до сайта следното писмо:
„Не разбирам нищо от възли, а ми се налага да идентифицирам определен възел от една снимка, трябва ми също и информация къде и от кого се ползват такива възли. Има ли някой, комуто бих могъл да пратя снимката като JPEG-файл?“
Отговорът трябваше да пристигне до няколко минути — ако, разбира се, в момента някой от любителите на възли беше онлайн. За да се поуспокои, Тони отиде до кухнята и се зае да си прави кафе. За първи път от часове се сети за Карол и се замисли как ли се справя тя. Припомни си колебливата им уговорка да се видят, но сам не знаеше кога ще се освободи сега, когато работата потръгваше.
Когато седна отново на бюрото, й прати мейл, в който предлагаше да се видят вечерта. В пощата му се беше появило съобщение. Кореспондентът носеше прозвището „Маймунски юмрук“. Тони предположи, че това е названието на някакъв вид възел, и отвори съобщението, донякъде обнадежден.
„Здрасти, новако. Прати ми снимката и ще видя какво мога да направя“.
След десетина минути Тони вече четеше ново съобщение от „Маймунски юмрук“:
„Това беше фасулска работа, новако. Възелът не е обичаен, но не е и истинска рядкост. Това е така нареченият «рибарски възел» — ползва се предимно от моряците — с него завързват долната част на квадратно платно. Обикновено се завързва на принципа на възел «въже около въже», и се повтаря още веднъж. По-сигурен е от оригиналния вариант, но като се опънат въжетата, не може да се развърже. Интересува те какъв човек би го ползвал, така ли? Бих казал, моряк, човек, който работи на кораб.
Вържи един и за мен.
Маймунски юмрук“.
Тони се облегна назад и се вторачи в екрана, свил съсредоточено вежди. След минути се изправи и започна да оглежда книжните лавици, които покриваха една от стените в кабинета на Петра. Откри това, което търсеше, на най-долния рафт, където бяха наредени голямоформатните издания. Отвори атласа и го запрелиства, но не откри достатъчно подробности по темата, която го интересуваше.
Върна се нетърпеливо при компютъра и се зарови в търсачката. Първо прегледа картите на градовете, където бяха извършени убийствата. После огледа много физически карти на съответните страни. Най-сетне излезе от интернет и се зае да попълва профила.
