Карол се вкопчи с все сили в чантата и се облегна по-здраво на стената, за да балансира. Ритна яростно с левия крак и го улучи точно под капачката на коляното. Той изрева от болка и гняв, и залитна назад, като пусна дръжката на чантата, за да притисне коляното си, докато се свличаше на земята.
— Мръсница — тихо изсъска другият. Думите му прозвучаха по-застрашително от всякакви крясъци. После скочи върху й, изнесъл дясната си ръка назад, за да нанесе удар. Карол видя всичко ясно, но като в забавен каданс. Докато юмрукът му се насочваше към нея, тя се сниши и инерцията го заби в стената.
Това й даде няколкото скъпоценни секунди, които й трябваха, за да извади спрея от чантата. Когато първият нападател се изправи с мъка на крака, тя насочи струята право в лицето му. Сега той наистина започна да вие като животно, попаднало в капан.
Другият се завъртя, готов да нападне отново. Когато я видя, ухилена до ушите, като луда, насочила спрея към него, той вдигна ръце, обърнал длани към нея, за да покаже, че се предава.
— По-леко, кучко — извика той.
— Разкарай ми се от пътя — изръмжа Карол.
Той се притисна послушно към стената. Тя се промъкна край него, като внимаваше спреят да е насочен право в лицето му. Приятелят му продължаваше да крещи, от очите му се стичаха сълзи, устата му беше разкривена от болка. Карол тръгна назад, в посока към улицата, без да откъсва очи от двамата. Този, който беше ударил с юмрук стената, сега беше прегърнал другия през рамо, и двамата тръгнаха, залитайки, към другия край на прохода. Цялата им напереност се бе изпарила като въздух от спукан балон. Карол си позволи да се усмихне. Ако това беше най-доброто, което Морган можеше да изправи срещу нея, тя щеше да издържи изпита с чест.
Обърна гръб на нападателите и излезе обратно на оживената улица. Трудно бе да се повярва, че само на няколко метра от утринния поток от минувачи, които пазаруваха и се разхождаха, тя се бе изправила лице в лице с физическа заплаха. Когато приливът на адреналин се уталожи, тя можа да прецени в какво състояние се намира. От кръста нагоре беше потънала в пот — двойното покритие на якето от изкуствена кожа и найлоновия анорак действаха като мини сауна. Под бейзболната шапка косата беше залепнала за главата й. Освен това умираше от глад. Ако трябваше да завърши успешно тази мисия, би било глупаво да не обръща внимание на сигналите на организма си.
Малко по-нататък по улицата се виждаха златистите дъги на „Макдоналдс“. Там можеше да хапне, а после да се поосвежи в тоалетната и да смени полата с джинси. Ако имаше късмет, сешоарът там щеше да работи, и тогава можеше дори да си промени прическата — благодарение на това, че се беше изпотила от ужас.
Двайсет минути по-късно Карол отново вървеше по улицата. Косата й беше изсушена назад и пригладена с малко гел. Очилата дискретно променяха формата на лицето й. Ципът на якето беше дръпнат догоре, така че блузата изобщо не се виждаше. Изглеждаше доста по-различно от жената, която бе позвънила на вратата на Гари — достатъчно, за да заблуди един повърхностен наблюдател. Знаеше, че надали би заблудила някого при сериозен оглед, но все пак благодарение на промяната можеше да спечели няколко ценни секунди при нужда.
Позабави се, преди да влезе в станцията на метрото. Спираше се пред всяка витрина, като че ли беше излязла на пазар и се чудеше какво да купи за вечеря. Но щом влезе в станцията, изтича бързо надолу по стълбите и хвана влака в последния момент. Добре, че проверих разписанието, каза си тя, когато се отпусна задъхано на ъгловата седалка във вагона. Вътре миришеше на прах. Сега имаше възможност да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход.
Петра влезе в приемната на предварителния арест. Помещението беше потискащо като всички подобни, които беше виждала преди. Пердетата, които прикриваха решетките пред трите прозореца, бяха пожълтели от тютюнев дим, стените и пода бяха боядисани в различните нюанси на сиво, които преобладаваха и в другите части на сградата. „Същата прелестна гама — от гълъбовосиво до антрацит“, помисли си кисело Петра. Полицаите, които работеха тук, се бяха опитали да разведрят атмосферата с обичайните безвкусни аранжименти от пощенски картички, карикатури и снимки на домашни любимци. Две изтощени на вид стайни растения се опитваха да оцелеят въпреки липсата на пряка слънчева светлина. В резултат помещението бе добило още по-потискащ вид.
В момента вътре имаше само една полицейска служителка, която тъкмо поставяше на един от рафтовете пластмасова кутия с вещи на задържани. Тя се обърна, когато Петра се изправи до преградата и се покашля.
— Аз съм от криминалната полиция — каза Петра. — Казвам се Петра Бекер. Искам да разговарям с Марлене Кребс. Тя е още тук, нали?
Жената кимна.
— Ще се яви след два часа пред съдия-следователя и после сигурно ще я преместят. Защо не изчакате дотогава?
— Налага се да говоря с нея незабавно. Може ли да ползвам стаята за разпити?
Жената явно се колебаеше.
— По-добре питайте шефа. Той е в общата стая.
