— Това е в края на коридора с килиите, нали?
— Да, зад стаята за снемане на отпечатъци. Но трябва да оставите пистолета си тук.
Петра извади пистолета от презраменния кобур и го заключи в едно от шкафчетата за посетители. После излезе от приемната и тръгна по коридора с килиите. Хвърли поглед нагоре към електронната алармена инсталация, която полицаите наричаха иронично „табло за обслужване по стаите“. Не светеше нито една от лампичките; като никога арестуваните бяха примерни и не бяха подлудили дежурните с постоянни повиквания.
Отделението с килиите беше учудващо чисто и модерно обзаведено. Вместо обичайния линолеум подовете и част от стените бяха облицовани с червеникава теракота. Повечето врати бяха затворени, което означаваше, че в килиите има арестанти. Някои стояха отворени и през тях се виждаше малко антре, зад което имаше решетки, преграждащи пътя към килия от четири квадратни метра, в която имаше легло и дупка в пода, покрита с хромирана решетка — за в случай, че арестуваните не пожелаеха да бъдат заведени до тоалетната и замърсяваха килията. Повечето правеха тази грешка само по веднъж — разноските за почистването на килията се плащаха от арестанта.
Петра се зачуди зад коя ли врата е Марлене Кребс, и как ли се чувства сега. Надяваше се да не е спокойна. Това щеше да улесни задачата й.
Намери началника на смяната в компютърната зала, където се мръщеше пред един компютър от ново поколение. Тя обясни за какво е дошла, а той я помоли да почака, докато доведат арестуваната.
— Всъщност мястото й не е тук — мърмореше началникът. — Редно беше да я приберат направо в следствена полиция, но тъй като убийството стана пред вратата ни, наредиха да я приберем на първо време.
— Няма да са повече от двайсет и четири часа — припомни Петра.
— И така да е, пак са ми много. Хленчи, откакто я прибрахме. Иска адвокат, иска да ползва тоалетната, иска вода. Като че ли си мисли, че не е в ареста, а в хотел. Явно счита, че трябва да се отнасяме с нея като с героиня, а не като с престъпница — той стана и се запъти към вратата. — Ще пратя някого след малко. Ако искате, разгледайте документацията — в онази тава е — и посочи една купчина листа, която преливаше от тавата за документи.
Началникът сдържа думата си. След десет минути тя вече седеше в стаята за адвокатите, а срещу нея, от другата страна на маса със завинтени за пода крака, седеше Марлене Кребс. Възрастта й беше трудно определима — можеше да е между трийсет и четиридесетгодишна, но Петра знаеше от документацията, че Марлене е само на двайсет и осем години. Косата й беше боядисана в гарвановочерно и разрошена след нощта, прекарана в килията. Гримът и беше размазан, вероятно по същите причини. Лицето и ръцете й бяха подпухнали като на човек, който пие редовно, а склерите на очите й бяха жълтеникави. Въпреки всичко жената отсреща се отличаваше със своеобразна ленива чувственост, която привлича мъжете, и тя явно го съзнаваше.
— Марлене, аз съм Петра Бекер от криминалната полиция — Петра се облегна назад и изчака събеседницата й да осмисли добре чутото.
Лицето на жената остана безизразно.
— Имаш ли цигари? — попита тя.
Петра извади наполовина пълен пакет от джоба си и го плъзна по масата към Кребс. Тя го хвана и пъхна една цигара между пълните си устни. После попита:
— Ами запалка?
— Цигарата беше безплатна, но за запалката ще трябва да получа нещо.
Кребс се намръщи и каза:
— Кучка.
— Не звучи добре за начало — поклати глава Петра.
— За какво е всъщност всичко това? Каква работа има с мен криминалната полиция?
— Малко закъсня, Марлене. Това всъщност трябваше да бъде първият ти въпрос.
Кребс извади цигарата от устата си и я тръсна, въпреки че на края й още нямаше пепел.
— Виж какво, аз си признах, че застрелях онова копеле Камал, който търгуваше с наркотици.
— Е, в това отношение няма място за съмнения.
— Имах всички основания. Той продаде на моя Дани боклука, който го уби. Какво повече да говоря? Бях полудяла от мъка.
Петра бавно поклати глава.
— Никога няма да направиш кариера като актриса, Марлене. Тази сцена трябваше да е много добре отрепетирана, преди да я представиш пред съдия-следователя. Виж какво, и на двете ни е ясно, че това, което разправяш, са пълни глупости. Защо не прескочим празните приказки, за да си изясним мога ли да ти помогна с нещо?
— Не разбирам за какво говориш. Нали казах вече. Камал уби Дани, а аз го обичах. Когато разбрах, че са арестували Камал, нещо в мен се пречупи. Исках да му отмъстя, задето ми отне Дани.
По лицето на Петра плъзна ленива усмивка и тя заприлича на хищник, подушил кръв.
