— Но в крайна сметка тъкмо Джордан и нейната сбирщина имаха успех — каза той меко. — Считате ли, че начинът, по който Джордан е постъпила при преследването на Джако Ванс, доказва сила на характера?
Бишоп повдигна вежди.
— Няма никакво съмнение, че прояви инат.
— Упоритост — заяви Морган.
— Може би.
— А смелост? — намеси се Торсън.
— Не знам дали да го определя като смелост или като безогледност — отбеляза Бишоп. — Вижте какво, защо всъщност ме повикахте тук? Това не е обичайната процедура за назначаване на офицер в Националната следствена служба, дори когато става дума за офицер от висок ранг.
Морган не отговори. Вместо това се зае да проследява въртеливото движение на молива си. Бишоп не беше питал защо са го повикали, докато вярваше, че ще успее да препъне Джордан. Едва когато разбра, че разговаря с хора, които не споделят управленческите му възгледи, настоя за отговор. Според Морган това означаваше, че Бишоп не заслужава да му се отговаря.
Съртийс наруши мълчанието.
— Обмисляме дали да възложим на главен инспектор Джордан една много отговорна роля в ключова операция. Въпросът е строго поверителен, затова трябва да ви е ясно, че не можем да ви дадем никакви подробности. Но това, което ни казахте, ще ни бъде от полза.
Очевидно му казваха, че вече не им е необходим. Направо не му се вярваше, че го бяха накарали да прекоси Лондон заради това. Бишоп стана.
— Ако това е всичко…
— Младшите офицери харесват ли я? — въпросът на Торсън го хвана в крачка.
— Дали я харесват? — Бишоп изглеждаше искрено озадачен.
— Бихте ли казали за нея, че има чар? Харизма? — настоя Торсън.
— Не мога да твърдя такова нещо въз основа на личния си опит. Но тя действително бе успяла да накара моите подчинени от отдела за профилиране да се хранят от ръката й. Следваха я, накъдето и да ги поведеше. — Сега вече горчивината в тона му не можеше да се прикрие. — Каквито и женски хитрини да е ползвала, те са били достатъчни да ги накарат да забравят обучението си, да забравят кому дължат подчинение и да хукнат към другия край на страната, щом тя им подсвирне.
— Благодаря ви, капитан Бишоп. Вашите сведения са много полезни за нас — отбеляза Съртийс.
Членовете на комисията не казаха нито дума повече, докато Бишоп не излезе от стаята.
Морган поклати глава и се ухили.
— Май наистина му е била трън в очите, а?
— Важното е, че научихме това, което ни трябваше — че е смела и инициативна, и че ако си науми, може да очарова когото си иска. — Съртийс продължаваше да драска в бележника си. — Освен това няма нищо против да застава лице в лице с опасностите.
— Но досега не се е сблъсквала с такива опасности. Ще се наложи да й осигуряваме такова прикритие, каквото не сме обсъждали досега. Да вземем например това, че не можем да я оборудваме със записващи устройства. Такъв риск не можем да поемем. Така че всеки резултат ще се обезценява поради липсата на поддържащи доказателства — възрази Торсън.
Съртийс сви рамене.
— Тя има изключителна слухова памет. Пише го в препоръките й. Подлагана е на независими тестове. В състояние е да възпроизведе дума по дума всичко, което е чула. Възможно е дори нейните доклади да са по-ясни от нечленоразделния боклук, който получаваме от половината проследявания.
Морган се усмихна тържествуващо.
— Нали ви казах, тя е идеална за случая. Обектът няма да може да устои.
Торсън изду устни.
— В наш общ интерес е да не устои. Но преди да вземем окончателното решение, държа да я наблюдавам в действие. Приемате ли?
Двамата мъже се спогледаха. Морган кимна.
— Прието. Нека видим как се справя, когато е притисната до стената.
Докато Тони Хил се изкачваше с колата по дългия хълм на излизане от „Сейнт Андрюз“, слънцето грееше право в очите му. Той спусна сенника и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Видя зад себе си зеленината на гората Тентмуър, която контрастираше рязко с искрящо синьото устие на река Тей и по-далечното Северно море. Видя за миг и сивкавата начупена линия на градските покриви — там руините се редяха непосредствено до внушителни образци на архитектурата от деветнайсетото столетие, но от разстояние едните не се различаваха от другите. Тази гледка му бе станала добре позната през последните осемнайсет месеца — откакто прие длъжността на преподавател по поведенческа психология в университета тук — но покоят, който тя излъчваше, все още му доставяше наслада. Разстоянието й придаваше очарование, превръщаше скелетите на кулата „Свети Регулус“ и катедралата в приказни готически фантазии.
Най-хубавото от всичко беше, че щом се бе озовал на такова разстояние, значи не му се налагаше да се занимава с колеги или студенти.
