Макар професорът да се бе държал така, сякаш човек с неговата репутация е сериозна придобивка за катедрата, Тони не беше убеден, че е оправдал очакванията му. Винаги бе съзнавал, че не е подходящ за академичния начин на живот. Не го биваше да следи накъде духа вятърът, а заставането пред студенти все още му причиняваше изпотяване на дланите и пристъпи на паника. Но когато получи това предложение, такава работа му се стори далеч по-добра възможност, отколкото да остане на един пост, за който се считаше негоден. Навремето беше започнал работа като клиничен психолог — занимаваше се със серийни убийци в безопасната атмосфера на една психиатрична болница. Когато в министерството на вътрешните работи започнаха да проявяват интерес към ефективността на психологическото профилиране в рамките на полицейското разследване, логично бе да изберат него, за да проведе първоначалните проучвания.
Това, че в процеса на възложената му работа бе пряко въвлечен в залавянето на убиец-психопат, който преследваше млади мъже, се отрази положително на репутацията и отрицателно на психиката му. Докато изпълняваше задачата си, собствените му слабости едва не го унищожиха. Пострада толкова тежко, че до ден-днешен нощем го преследваха кошмари, от които се будеше с викове, облян в пот, а тялото му се разтърсваше от спомена за претърпените страдания.
Когато бе създаден отделът за профилиране — в съответствие с препоръките, които бе дал самият той — бе ясно, че тъкмо към него ще се обърнат, за да обучава малцината внимателно подбрани полицейски служители на техниката на психологическото профилиране. Изпълнението на това задължение би трябвало да премине просто и лесно, но за Тони и неговите възпитаници обучението се превърна в слизане в ада. За втори път му се наложи да обърне гръб на правилата, според които би трябвало да се държи на разстояние от възпитаниците си. За втори път изцапа ръцете си с кръв — и придоби твърдата увереност, че не желае никога вече да се занимава с подобни неща.
Навлизането сред сенките в света на психологическото профилиране на престъпници му струваше повече, отколкото би желал да си признае. Оттогава бяха изминали две години, а той още не се бе освободил от бремето на миналото. Всеки ден, докато привидно изпълняваше функциите на един професионален живот, в който не вярваше, Тони неотклонно мислеше за всичко, на което бе обърнал гръб. Знаеше, че се е справял добре, но в крайна сметка и това се бе оказало недостатъчно.
Ядосан сам на себе си, той извади касетката на Филип Глас от касетофона. Музиката му даваше прекалено добри възможности за размисъл. Трябваха му думи — човешки говор би го отклонил от безкрайните и безцелни размишления. Изслуша края на някаква дискусия на тема появилите се нови вируси в Южна Африка, без да откъсва очи от пътя, който се виеше през живописния пейзаж на Ийст Нюк. Когато навлезе в отклонението за рибарското селце Селардайк, се разнесе познатият електронен сигнал, предшестващ новините в четири следобед.
Водещият зачете бюлетина с успокояващия си глас.
— Осъденият сериен убиец и бивш телевизионен водещ Джако Ванс обжалва произнесената срещу него присъда. Ванс, някогашен шампион по мятане на копие на Великобритания, бе осъден преди осемнайсет месеца на доживотен затвор за убийство на полицейски служител. Обжалването ще се гледа в продължение на два дни.
Тази вечер представител на полицията призова жителите на Северна Ирландия към спокойствие…
Новините продължаваха, но Тони вече не ги слушаше. Едно последно препятствие и всичко щеше да приключи окончателно. Надяваше се искрено, че още един от поводите му за безпокойство ще изчезне. Ако разсъждаваше логично, съзнаваше, че Ванс няма никакви шансове за успех при обжалването. Но докато решението още не бе произнесено, несигурността щеше постоянно да го гризе. Той бе помогнал за залавянето на Ванс, но арогантният убиец винаги бе твърдял, че ще намери пролука в обвинението и ще успее да излезе на свобода. Тони се надяваше, че освобождаването ще си остане само плод на фантазията на Ванс.
Докато колата се спускаше по виещия се път към селцето, разположено на морския бряг, в което Тони си купи къща преди година, той се чудеше дали Карол е чула за обжалването. Щеше да й прати довечера един мейл за по-сигурно. Добре, че съществуваха електронните комуникации. Благодарение на тях бе съумял да избегне толкова много неловки моменти, които възникваха, когато двамата се изправяха един срещу друг и дори когато говореха по телефона. Съзнаваше, че не е оправдал очакванията на Карол — а заедно с това и своите. Тя присъстваше постоянно в мислите му, но да й каже това би означавало да разкрие прекалено голяма част от себе си — нещо, което не можеше да се насили да стори.
