— Защото е женска работа — поясни Гутред. — Но си имаше и хубава страна. Прекарвах цялото си време сред момичета, което ми допадаше.
— И защо избяга от Еохайд?
— Не съм. Гелгил ме купи от него. При това плати доста скъпо — рече с гордост младежът.
— Защо, за да те продаде на Кяртан? — попитах.
— О, не! Канеше се да ме продаде на свещениците от Кеър Лигалид! — той кимна към седмината мъже в раса, отървали кожата заедно с него. — Спазарили се за мен предварително, но Гелгил качил цената, а после те се натъкнали на Свен, който естествено ги пленил. Баща му Кяртан искаше да ме върне обратно в Дънхолм, а Гелгил не смееше да му се опълчи, така че всички бяхме обречени, докато ти не се появи.
Това не бе съвсем лишено от смисъл и аз продължих да разпитвам, докато не сглобих цялата история. Оказваше се, че Гелгил, известен и от двете страни на границата като търговец на роби, бе купил Гутред от Еохайд за безбожна сума не защото струваше толкова, а защото свещениците го бяха наели да го стори.
— Двеста шилинга, осем вола, два чувала малц и един обкован със сребро рог, толкова платиха за мен — заяви с достойнство младежът.
— И на Гелгил не му се е досвидяло?
— Той играеше само като посредник в сделката. Парите не бяха негови.
— А чии?
— На свещениците. Трябва да са опоскали среброто от цял Кумбраланд.
— Но защо Еохайд се е съгласил да те продаде?
— Защо не, на толкова висока цена?
— Нали е убил баща ти. Твой дълг е да му отмъстиш и той чудесно го знае.
— Мисля, че ме харесваше — отвърна Гутред и аз му повярвах, защото в него наистина имаше нещо харизматично. Гледах го всеки ден и присъствието му не носеше нищо освен щастие, а в неговата компания целият живот изглеждаше някак по-ведър. — До самия край ме караше да му чистя гърнето, но престана да ме рита всеки път, щом се наведях. А също обичаше да си говорим.
— За какво?
— О, за всичко! За боговете, за времето, за лова и риболова, за това как се прави хубаво сирене, за жените… Той не ме считаше за боец и всъщност бе прав. Естествено, аз съм крал и като такъв трябва да предвождам хората си, но не ме влече. Еохайд ме накара да се закълна, че никога няма да тръгна на война срещу него.
— И ти се закле?
— Разбира се! Аз също го харесвах. Може да му отвличам добитъка и да убивам всички мъже, които изпрати в Кумбраланд, но това не е война, нали?
И така, Еохайд бе прибрал парите на църквата, а Гелгил бе отвел Гутред на юг в Нортумбрия, но вместо да спази условията на сделката и да го предаде на свещениците, бе свърнал на изток, преценявайки, че може да спечели повече, ако го предложи на Кяртан. Свещениците бяха тръгнали по петите му, настоявайки да си приберат стоката, и тогава всички заедно се бяха натъкнали на Свен, който пък бе видял собствен шанс да спечели от Гутред. Младежът бе син на Хардикнут и законен наследник на Кумбраланд, което означаваше, че струва значителен откуп. Свен бе планирал да го отведе в Дънхолм, където несъмнено е щял да убие божиите служители. Но се бях появил аз с лице, увито в черен плат, и ето че сега Гелгил бе мъртъв, Свен прогизнал в пикня, а Гутред — свободен.
Разбирах всичко това, но не виждах защо седем саксонски духовници ще идват чак от Кеър Лигалид да платят цяло състояние за Гутред, който бе не само датчанин, но и езичник.
— Защото съм техен крал, разбира се — обясни ми Гутред, сякаш това бе най-очевидното нещо на света. — Макар че и аз самият вече не се възприемах като такъв, след като Еохайд ме плени. Но щом това е желанието на християнския Бог, кой съм аз, та да му противореча?
— Техният Бог те иска за крал? — повдигнах учудено вежди.
— Да — рече сериозно Гутред. — Защото съм избраният. Смяташ ли, че трябва да се покръстя?
— Не.
— Аз пък мисля, че трябва, просто за да покажа признателност. Боговете не обичат неблагодарниците, нали?
— Това, което боговете обичат — отвърнах, — е хаосът.
В този ден боговете бяха доволни.
