Кеър Лигалид представляваше жалка гледка. Норвежците го бяха ограбили и опожарили две години по-рано, след смъртта на бащата на Гутред, и той така и не беше възстановен. Останките му се намираха основно на южния бряг на река Хедене, където водната преграда бе предоставила известна защита от мародерстващите скоти. Тя обаче не бе спряла последващия рейд на викингите, пристигнали с флотата си нагоре по течението. Те бяха обрали всичко по-ценно, изнасилили жените, които им хванат окото, избили безполезните мъже и взели останалите като роби. Тези викинги идваха от селищата си в Ирландия и бяха врагове със саксонците, ирландците, скотите и дори понякога със собствените си братовчеди датчаните, които не бяха пощадили в Кеър Лигалид. Пристигнахме по здрач и минахме през порутените порти, навлизайки в порутеното селище. Дъждът, ръмял през целия ден, най-сетне престана и изпод червеникавите облаци на запад надникнаха мъждиви слънчеви лъчи. Те озариха ризницата ми, лъскавия шлем с озъбената вълча глава, гривните по ръцете ми и дръжките на двата меча и някой извика, че кралят идва. Аз наистина приличах на крал в пълното си бойно снаряжение, яхнал буйния Уитнер, който час по час мяташе грива и риеше земята с копита.
Въпреки окаяното си състояние градът гъмжеше от народ. Тук-таме се срещаха възстановени сгради, но повечето хора се тълпяха в овъглените руини заедно с добитъка си. Нямаше начин това да са оцелелите от нашествията — бяха твърде многобройни. Оказа се, че са жители на Кумбраланд, доведени в Кеър Лигалид от своите свещеници с обещание за идването на нов крал. И ето че сега от изток пристигаше величествен воин на черен кон, с озарени от залязващото слънце доспехи.
— Кралят, кралят! — подеха още гласове и от пепелищата и импровизираните заслони наизлизаха мъже, жени и деца, за да ме зяпат. Уилибалд се мъчеше да разсее заблудата, но думите му, изречени на уесекски, се губеха сред всеобщата врява. Очаквах Гутред също да протестира, но вместо това той нахлупи качулката на главата си и досущ заприлича просто на поредния свещеник. Някои от зрителите коленичеха при преминаването ни, а сетне ставаха и тръгваха подир нас. Хилд се смееше, а аз я улових за ръка, та да язди до мен като кралица. Тълпата растеше все повече с приближаването ни до билото на ниския хълм, където бе построена голяма нова сграда. Очаквах, че е някакъв палат, но се оказа църква, от чиито двери излязоха свещеници и монаси, за да ни приветстват.
В Кеър Лигалид цареше лудост. Различна от тази в Йоферуик, където се лееше кръв, но все пак лудост. Жени плачеха, мъже викаха, деца се кокореха с пръст в уста. Майки ми протягаха бебетата си, да ги докосна за късмет.
— Трябва да спреш това! — рече Уилибалд, успял да ме настигне и да се хване за дясното ми стреме.
— Защо?
— Защото тези хора са в грешка, разбира се! Гутред е кралят!
— Че какво пречи аз да стана крал? — произнесох бавно, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала.
— Утред! — възкликна потресено Уилибалд.
— Не виждам с какво съм по-лош. Имам си потекло и всичко останало.
— Гутред е кралят! Сам абатът го е провъзгласил!
Така бе започнала лудостта в Кеър Лигалид. Градът бил свърталище на гарги и диви зверове, докато отвъд хълмовете, от Линдисфарена, не се появил абат Едред. „Линдисфарена“, разбира се, е манастирът недалеч от Бебанбург. Разположен е на източния бряг на Нортумбрия, докато Кеър Лигалид се намира в западния й край. Абатът, прогонен от датските нашествия, дошъл в Кеър Лигалид и построил новата църква, пред която се намирахме. А също така видял Гутред в своите сънища. Днес, разбира се, всеки нортумбриец знае историята за това как свети Кътбърт се явил на абат Едред и му посочил бъдещия крал, но тогава, в деня на пристигането на Гутред в Кеър Лигалид, тя звучеше просто като поредната лудост в един побъркан свят.
Хората не спираха да ме величаят, затова Уилибалд се обърна и викна на Гутред:
— Кажи им да престанат!
— Народът иска крал — отвърна онзи, — а Утред прилича на такъв. Нека обере лаврите за момента.
