Разпознах я веднага — високо, тъмнокосо момиче, с издължено и много сериозно лице. Носеше сива наметка и отначало я взех за монахиня, докато не видях гривните по ръцете и масивната сребърна закопчалка на шията й. Имаше големи очи, които сега сияеха от сълзи на радост. Щом я забеляза, Гутред се впусна към нея и двамата се прегърнаха горещо. Накрая той я освободи от обятията си и импулсивно я доведе при мен.
— Това е сестра ми Гизела — я представи. — А това е лорд Утред, комуто дължа свободата си.
— Благодаря, милорд — каза тя, но аз останах безмълвен. Усещах присъствието на Хилд до себе си, но въпреки това не смогвах да снема взор от Гизела. Петнайсет-шестнайсетгодишна по думите на брат й, но още неомъжена, съдейки по свободно пуснатите й черни коси. Изобщо не намирах, че прилича на кобила — за мен това бе неземно лице, лице, способно да възпламени гръдта на мъжа и да го преследва с години. Дори и днес мога да го видя пред себе си — издължено, с възтънък нос и тъмни очи, чието изражение понякога бе унесено, а друг път палаво и игриво. Още щом ме погледна за първи път, разбрах, че съм изгубен. Орисниците, предящи нишката на съдбата, ми я бяха изпратили и нищо вече нямаше да бъде същото.
— Още не си се задомила, нали? — попита я загрижено Гутред.
— Разбира се, че не — отвърна тя, докосвайки косите си. Щом се омъжеше, те щяха да бъдат сплетени и прибрани. — А ти?
— И аз не съм.
В този момент абат Едред дойде да отведе Гутред, а Гизела трябваше да се върне при своята придружителка. Пътьом се обърна да ме види през рамо и леко се препъна. Никога няма да забравя усмивката, с която ми отправи този взор между отпуснатите си клепки.
— Хубава девойка — каза Хилд.
— Предпочитам да имам хубава жена — отвърнах.
— Тогава най-добре се ожени.
— Аз съм женен — напомних й и това беше самата истина. Имах съпруга в Уесекс на име Милдрит, която ме мразеше, но сега се намираше в манастир. Нямах представа дали се счита за моя или за Христова невеста, а не ме беше и грижа.
— Но това момиче май ти хареса.
— Всички момичета ми харесват — опитах да се измъкна. Гизела междувременно се бе изгубила сред тълпата, напираща да наблюдава церемонията. Тя започна с това, че абат Едред откачи колана с меча от кръста си и го препаса върху дрипавите дрехи на Гутред. Сетне загърна новия крал в хубава зелена мантия, обточена с кожи, и положи бронзов обръч връз русата му коса. Накрая, под нестихващите песнопения на монасите, го поведе из цялата църква, та всички да го видят. Държеше дясната му ръка вдигната и несъмнено мнозина са се зачудили защо владетелят им встъпва в длъжност с робски окови на китките. Посетителите коленичеха. Гутред познаваше мнозина от датчаните, служили някога на баща му, и ги поздравяваше приветливо. Кралската роля му прилягаше, защото бе умен и добросърдечен, но аз се чудех дали наистина я приема сериозно, или просто се забавлява. Мисля, че я разглеждаше просто като поредното приключение, макар и безспорно по-приятно от чистенето на изпражненията на Еохайд.
Едред ни удостои с проповед, която, за щастие, не трая дълго, макар че я изнесе и на двата езика. Датският му куцаше, но все пак бе достатъчен, за да извести сънародниците на Гутред, че Бог и свети Кътбърт са го избрали да властва над тези земи и че славата неизбежно ще го следва по петите. После отведе новокоронясания в средата на храма, където се бяха скупчили доста монаси. Щом те се отместиха да им сторят път, в мъждивата светлина се разкриха три сандъка, заобиколени от горящи и пропукващи свещи.
— Сега кралят ще положи обет! — обяви Едред на присъстващите. Повечето християни коленичиха и дори част от езичниците датчани последваха примера им. Моментът трябваше да бъде внушителен, но Гутред наруши цялата тържественост, като се озърна към мен и се провикна:
— Утред, ела! И ти трябва да си тук!
Едред се наежи, но Гутред бе непреклонен, защото трите сандъка го тревожеха. Бяха украсени с позлата, имаха тежки метални закопчалки, а и потрепващите светлинки наоколо го навеждаха на мисълта, че става дума за някаква християнска магия, затова предпочиташе да сподели риска с мен.
— Как те нарече той, Утред ли? — изгледа ме подозрително абат Едред.
— Лорд Утред командва моята гвардия — вирна нос Гутред. Това ме произвеждаше в командир на нещо несъществуващо, но запазих сериозна физиономия. — Затова ако ще се полагат обети, той трябва да ги полага заедно с мен.
— Утред — повтори с хладен тон абатът. Нямаше как да не знае името, защото идваше от манастира на остров Линдисфарена, разположен насред бащините ми земи.
— Аз съм Утред от Бебанбург — казах достатъчно гръмко, за да се чуе във всяко кътче на църквата. Вестта предизвика сподавен шепот сред монасите. Някои се прекръстиха, а други ме загледаха с нескрита ненавист.
— Какво общо имаш с този човек? — обърна се абатът към Гутред.
— Той ме спаси и е мой приятел — отвърна младежът.
