Гутред утвърждаваше репутацията си като крал. Той не обичаше сраженията и имаше далеч по-малък опит от мен, но знаеше, че трябва да се справи собственоръчно, иначе хората щяха да кажат, че се крие зад моя гръб. Всъщност удаде му се доста сполучливо. Точно преди сблъсъка с човека на Кяртан конят му се спъна, което бе в негова полза, защото избегна удара, докато неговият собствен меч улучи китката на противника и я счупи. После вече не бе трудно да го събори от седлото и да го накълца до смърт. Не изпитваше удоволствие, но бе длъжен да го стори, а с времето случката се превърна в легенда. Пееха се песни за това как Гутред от Нортумбрия погубил шестима злодеи в люта битка. Всъщност злодеят беше един, а той извади късмет, че конят му се препъна. Но подобни неща се очакват от кралете — те трябва да са късметлии. По-късно, щом се прибрахме в Кеър Лигалид, му подарих стария шлем на баща си като награда за проявената смелост и той остана много доволен.
Наредих на Райпър да убие втория мъж, което той стори с обещаваща наслада. Задачата му не бе трудна, защото мъжът бе страхливец и само търсеше начин да спаси кожата. Захвърли оръжието и коленичи разтреперан, крещейки, че се предава, но аз имах други планове за него.
— Какво зяпаш? — подканих Райпър и той с вълча усмивка стовари меча си отгоре му.
Взехме дванайсетте коня, свалихме всичко по-ценно от труповете и ги оставихме за храна на дивите зверове. Преди това обаче заповядах на Клапа да отсече главите им.
— Да им отсека главите? — повтори гигантът, мигайки с биволски очи.
— Да, Клапа, а тези тук са за теб — подадох му две от сребърните гривни на Текил. Той ги изгледа така, сякаш никога преди не бе виждал подобни съкровища.
— С какво съм ги заслужил, милорд?
— Та ти ни спаси животите!
— Всъщност Райпър ни доведе. Каза, че не бивало да оставяме краля сам, а вас от доста време ви нямаше.
Дадох на Райпър другите две гривни, а после Клапа се залови за работа, научавайки колко трудно е всъщност да пресечеш човешки врат. Щом приключи, отнесохме кървавите трофеи в Кеър Лигалид, а аз заръчах да снемат главите и от двата трупа в реката.
Абат Едред искаше да обеси останалите четирима пленници, но аз го убедих да ми остави Текил поне за една вечер. Накарах да го доведат в руините на стара сграда, строена още от римляните. Стените й бяха от дялан камък, прорязани от три високи прозореца. Покрив нямаше, а подът бе покрит с черно-бяла мозайка, чийто мотив отдавна се бе изгубил поради изронените плочки. Запалих огън в средата на помещението и по стените заиграха причудливи сенки. През прозорците нахлуваше бледа светлина, щом облаците се плъзнеха встрани и разкриеха лицето на луната. Райпър и Клапа довлякоха Текил и се канеха да останат, за да видят какво ще правя с него, но аз ги отпратих.
Текил, вече лишен от ризницата си, бе облечен в мръсна туника. Китките и глезените му бяха стегнати в същите окови, които бе подготвил за мен. Седнахме от двете страни на огъня и той се взря в мен така, сякаш намираше положението си за забавно. Лицето му, макар и изранено и подуто, имаше силни, правилни черти и аз си помислих, че навярно бих харесал този човек, ако бяхме приятели, наместо врагове.
— Ти си мъртвият мечоносец, нали? — заговори първи той.
— Защо смяташ така?
— Той е носел шлем със сребърен вълк, а аз видях същия шлем на главата ти.
— Може би ми го дава назаем понякога.
Текил леко се подсмихна.
— Мъртвият мечоносец е уплашил Кяртан и сина му до смърт, но не това е била целта ти, нали?
— Това е била целта на мечоносеца.
— А сега, след като отсече главите на четирима от хората ми, предполагам ще ги изпратиш обратно на Кяртан?
— Да.
— За да го уплашиш още повече?
— Именно.
— Но главите трябва да са осем, иначе сметката не излиза.
— Пак позна.
Той направи гримаса, облегна глава на стената и зарея взор нагоре към облаците, плаващи пред непълната луна. Сред руините виеха кучета.
— Кяртан обича кучетата — каза. — Има цяла глутница от тях. Страховити създания. Кара ги да се бият помежду си, та да оцелеят само най-силните. Държи ги в Дънхолм и ги използва за две цели. — Той млъкна и ме изгледа с присвити очи. — Това искаш от мен, нали? Да ти разкажа за Дънхолм. Кои са силните и слабите му страни, колко хора го охраняват и как можеш да го превземеш.
— Всички тези неща, и не само тях.
— Заради кръвната ти вражда? Животът на Кяртан в замяна на този на ърл Рагнар?
— Ърл Рагнар ме отгледа — казах. — Обичах го като баща.
— Ами неговият роден син?
— Алфред го държи за заложник.
— Значи на теб остава да изпълниш дълга. — Текил сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Няма да ти е лесно, особено ако трябва да минеш през кучетата. Те живеят като лордове, в своя собствена зала. А под пода на залата е съкровището на Кяртан. Купища злато и сребро, които той дори не поглежда. Просто ги държи заровени в земята.
— Кой ги пази?
