Младото момче, единственото от групата без гривни по ръцете, доближи неспокойно и извади от кожена торба два чифта робски окови.
— Него можете да оставите тук — кимнах към Гутред.
— О, Кяртан би желал да окаже гостоприемство и на него, но не чак толкова, колкото да поднови познанството си с теб — рече шеговито Текил, сетне ми смигна и извади от пояса си тънък нож, толкова остър, че ръбът му изглеждаше назъбен. — Впрочем, Утред Рагнарсон, за да сме сигурни, че няма да ти хрумне да избягаш, той заръча да ти резна сухожилията на краката. Без сухожилия човек не може да тича, нали? Също така ще ти извадя едно око. Свен поиска да оставя едното за него, но каза, че няма нищо против да извадя другото, за да те направя по-послушен. А аз искам да бъдеш послушен. И така, кое око предпочиташ да ти извадя, Утред Рагнарсон? Лявото или дясното?
За пореден път премълчах, но признавам, че бях здравата изплашен. Помъчих се отново да стана, но двама мъже бяха приковали ръцете ми към земята. После върхът на ножа докосна кожата точно под левия ми клепач и Текил се усмихна.
— Кажи сбогом на окото си, Утред Рагнарсон.
Ярката светлина на слънцето се отразяваше от острието, изпълвайки взора ми с нетърпимо сияние. И днес, толкова години по-късно, още виждам това сияние.
И още чувам писъка.
Пищеше не друг, а Клапа — остро и пронизително, като млад нерез, който бива скопяван. Звучеше повече като вопъл на ужас, отколкото като боен вик, и нищо чудно, защото Клапа никога по-рано не бе влизал в бой. Останалата гвардия на Гутред го следваше по петите, но той я предвождаше, носейки се като тромав, кръвожаден дивак. Беше забравил да махне предпазното парче одеяло от меча си, но беше толкова едър и як, че дори увито, оръжието действаше като боздуган. Нашите нападатели в момента бяха само шестима, така че трийсетте младежи, спускащи се по стръмния бряг, ги пометоха като вълна. Усетих острието на ножа да се плъзга по скулата ми, когато Текил се претърколи встрани. Опитах да го сграбча за ръката, но той се оказа твърде бърз. После Клапа го халоса по черепа и го повали на земята. Видях, че Райпър се кани да го заколи, и извиках:
— Не! Трябват ни живи!
Въпреки предупреждението ми двама от черните конници загинаха. Единият, намушкан поне на дузина места, още се гърчеше във водата, оцветявайки я в червено с кръвта си. Клапа бе захвърлил оръжието и държеше Текил притиснат към чакълестия бряг със зверската си сила.
— Браво, момче! — потупах го по рамото и той се ухили широко. После взех меча и ножа на Текил, докато Райпър довършваше падналия във водата. Само един от нашите бе получил рана в бедрото, а останалите стояха невредими наоколо, щастливи и чакащи похвала като кученца, хванали първата си лисица. — Добре се справихте — казах им и това бе самата истина, защото благодарение на тях Текил и трима от хората му станаха наши пленници. Сред тях бе и младият Ситрик, още държащ торбата с оковите. В яда си я грабнах от ръцете му и го цапардосах с нея по главата.
— Искам да заловите и останалите — казах на Райпър.
— Кои останали?
— Той изпрати двама мъже да доведат конете. Открийте ги и ги хванете.
Ударих Ситрик още веднъж, понеже исках да го чуя как вика, но той само стисна мълчаливо устни, макар по слепоочието му да се стичаше кръв. Гутред още седеше на островчето с изумен израз върху красивото си лице.
— Няма ми ботушите — каза, сякаш това го вълнуваше повече от факта, че се бяхме спасили на косъм.
— Забрави ли, че ги остави на брега? — напомних му и изритах Текил. Кракът вероятно ме заболя повече, отколкото неговите обгърнати в ризница ребра, но се чувствах гневен и унизен. Препасах оръжията си и свалих четирите гривни от ръцете му. Той само ме изгледа безизразно, макар че знаеше участта си.
Пленниците бяха отведени в града, но двамата липсващи мъже, навярно дочули суматохата, си бяха плюли на петите. Докато организираме преследването им, те се изгубиха надалеч. Проклинах това забавяне, защото не исках да отнесат на Кяртан новини за мен. Най-разумно за тях бе да прекосят реката и да препуснат с всички сили покрай римската стена, но те, явно считайки минаването през Кеър Лигалид за твърде рисковано, поеха на югоизток. А така също, вместо да зарежат излишните коне, от алчност ги поведоха със себе си. По многобройните следи от копита не беше трудно да ги открием, още повече че се намираха в непозната за тях местност. В потерята се включиха над шейсет души и до вечерта ги обградихме край една рехава горичка.
По-възрастният излезе напред да се бие. Разбираше, че му остават броени минути живот, и бе твърдо решен да се възнесе в залите за пиршества на Один, вместо да изпита ужасите на Нифлхайм. Той се спусна откъм дърветата на уморения си кон с вик на уста. Докоснах с пети хълбоците на Уитнер, но Гутред ми прегради пътя.
— Мой е! — заяви и завади меча си. В следващия момент жребецът му отскочи встрани, защото по-едрият Уитнер, обиден, задето му се пречкат, го ухапа по хълбока.
